Това, което се преподава като съвременна философия, представлява позорно абдикиране на философията от стойностната наука.           Резюме Философията е наука с познавателни възможности, нямащи равни на себе си, що се касае до общите закономерности. За съжаление обаче, в днешно време тя до такава степен се е вторачила в себе си, че не намира сили да върши нищо друго, освен нарцистично да се самоизучава и самовлюбва. Всъщност какво търси? Философски алтернативи? Няма такива! Обективитетът е един. Философският гений отдавна е рамкирал неговия изглед и е нанесъл основните му щрихи. Днес картината трябва само да се дорисува в детайлите. Що се касае до явленията около общественото развитие, тук намеса има, дебело подчертавам, диалектиката на противостоящите идеи за свобода и равенство. Идеалът "свобода" ражда драстични неравенства. Идеалът "равенство" ликвидира свободата. Съвместяването в единство на тези две противни категории става по един единствен, диктуван от диалектиката начин. Именно в това предопределено направление тласкат процеса тримата големи мъже Маркс, Енгелс и Ленин. Един път завинаги трябва да се разбере, че те са блестящи учени. И не само в смисъл на далновидни изследователи. Откривайки вярната посока, те всъщност отключват цели хоризонти. Допускат грешка обаче в конкретиката на преходите. Неправилно виждат общественото развитие като реализация по възходяща права – робовладелство, феодализъм, капитализъм, социализъм, комунизъм...докато в действителност действието върви по спиралата теза-антитеза-синтез. Нейната последна извивка има за начало единната теза "свобода" (демокрация), явяваща се извор на различия. Различията неминуемо се израждат в непримирима полярност. Полярността разцепва на две планетарното цяло. Така, наред с тезата "свобода" (демокрация), се появява антитеза "равенство" (под формата на социализъм). Социализмът е първо, антитезно изравняване. Следва второ, синтезно изравняване между тезата и антитезата – новото единение "социална (социализирана) демокрация", представляващо връщане към демокрацията, но с елементи на социализъм. И така до идеалното съотношение между свободата и равенството. С една дума ето го световното обществено уравнение: свобода + равенство = идеалът. Същият в днешно време има вида демокрация + социализъм = идеалът. Пледирането само за демокрация води до резултата свобода = идеалът – равенство (идеалът е нарушен). Пледирането само за социализъм води до резултата равенство = идеалът – свобода (идеалът е нарушен). Т.е., при липса на едно от двете събираеми, сборът, естествено, не се получава.
http://alniko.blog.bg/nauka/2010/01/05/nerazbranata-filosofiia-na-socializma.466552                          Материалите, които ще прочетете тук, не могат да се видят като публикации или разработки в никакво издание. Именно като нови и автентични те предполагат и дискусионно посрещане. Съвременната философия e стигнала до степен на безобразно занемаряване. Погледнете онова, което се преподава като философско познание за природата и обществото. То е на сто процента зазубрено от класиците и в значителната си част не отговаря на истината. Все пак вече сме в 21-ви век....Така наречените философи дотолкова са се вторачили в себе си - в собствените си умувания, представи, чувства..., – че отдавна са изпуснали пулса на времето и са престанали да представляват фактор с научна значимост. Затова да оставим настрана техните преразкази за това кой какво казал, кой какво рекъл – кога, защо, как и пр. – и да започнем да разсъждаваме.  Ще поставя началото с въпросите около развитието на обществото – тема, особено актуална днес. Трябва дебело да се подчертае, че този процес се подчинява на, своего рода, една строга матрица, от която няма мърдане (тя ни е позната, но не съвсем). Тъкмо нейното клеймо носят и интересуващите ни събития от началото на ХХ век до наши дни. Ето, вижте:            Пиша по повод ред изявления на професионални политици, историци, политолози, философи и пр. учени персони за социалистическата форма на обществено устройство, безкритично приемани за премъдри разсъждения по темата. В действителност това са само изказани мнения и твърдения, нямащи нищо общо с разбирането за проведени сериозни научни изследвания, а още по-малко с понятието за познание, разкриващо и осмислящо същината на произтеклите събития. Академизмът, с който се големеят, обикновено се изчерпва с отстояването на някакъв нискоразряден, бих казал, примитивен антикомунизъм. Разбира се, не подлежат на оспорване чудесното образование и богатия спектър от знания на тези многотитуловани люде. Но в случая е нужно и още нещо...от по-различно естество...което не се учи. Процесите, извикали на живот така одумвания социализъм, са доволно заплетени и сякаш се случват или по волеизявата на отделни исторически личности, или по досадно стечение на обстоятелствата. Но това им проявяване е привидно. На него не може да се гледа като на непреодолима пречка за тяхното коректно, систематизирано квалифициране. Тук ще се постарая, въпреки смущаващата многопластовост на темата, съвсем накратко и колкото се може по-опростено, ясно и разбираемо, без да засягам динамиката на самите явления, да представя единствено феноменологията на това паметно време. Що се касае до най-общите взаимозависимости в природата и обществото, последните мислители от най-висшия ранг на дейци, даващи тласък на познанието, си остават Маркс, Енгелс и Ленин, макар охулени и качени на дръвника от съвременните епигони. Днес не може да не се признае обстоятелството, че, след като знаменитият Хегел в значителна степен правилно разгадава диалектическата законност, но в обърнат наопаки светоглед, тези първокласни философи успяват да извършат епохалното изправяне на диалектиката на крака, превръщайки я в практически приложима наука. И тук именно изниква необходимостта от зряло, компетентно преосмисляне на тяхната теоретико-практическа дейност. Чувствителният и култивиран за наука интелект не може да не остане впечатлен от нейната насоченост. На пръв поглед изглежда озадачаващо и дори парадоксално, от една срана, те всячески категорично да доказват, че светът във всичките си аспекти и многообразие е устроен на принципа на противоположностите по законите на диалектиката, а в същото време да вършат точно обратното. Да проповядват нормите на житие с название "научен социализъм", устроено без противни страни, с липса на обществено-икономическо противопоставяне, с постигане на всестранен социален консенсус, на всеобщо изравняване и пр., които максими Ленин доработва и по-късно превръща в реалност. С една дума, тримата големи мъже учат, че диалектиката повелява борба на противоположности, а на практика ратуват за унифицирания, едностранчив, моноструктурен социализъм. Защо тези превъзходни, неимоверно проницателни учени изпадат в такова съдбовно противоречие? Социалистическите теории проява на някакво тяхно авантюристично хрумване ли са? Или на недоглеждане, на недомислие? Дали при концепциите на социализма не става въпрос само за куп идилични самовнушения, безпочвени мечтания, фантазии, утопии, измислици? Но нали походът за всеобщо равенство стартира още в самата зора на човешката цивилизация? За да стигна пряко до отговорите на тези въпроси, а с тях и до истинската същност на социалистическите преобразувания, ще направя показателен разбор на прословутия лозунг "равенство, братство, свобода" на Френската революция от 1789 г. Оставяйки настрана термина "братство", който е свързан по-скоро с етиката, ще разгледам взаимоотнасянето на идеите за свобода и равенство. Свободата е израз на независимост, волност, безграничност и т.н. Тя олицетворява липсата на каквито и да е възпиращи въздействия, ограничения, препятствия, явявайки се по този начин благодатната среда за размах на силите, причиняващи повсеместни, всестранни различия, респективно неравенства. Но прекомерното им разрастване довежда и до неприемливи безконтролност, произвол, разединяване, до превръщане на разликите в антагонистични полярности и диспропорции. Най-общо казано, свободата е условието за неограничено бурно движение към разчленяване чрез всеобхватно разгръщане на възможностите в най-различни степени и направления. Равенството, от своя страна, означава еднаквост, равностойност, еднородност и т.н. сходни понятия, бележещи отсъствието на разлики. Свидетелстващи за еднообразие, тъждество, равновесие, а оттам и за обездвижване, за застой. Но това са и индикации за мирен живот, пълно еманципиране, изравняване на права, на изходни позиции, на достъп до придобивки и пр. В този смисъл равенството представлява състояние, противоположно на свободата. Докато последната диференцира в качеството си на неизчерпаем извор на всевъзможни различия, то обратно, интегрира като проява на заличаване на различията. Ето защо, в най-общ смисъл, равенството е постижимо единствено по пътя на мобилизиране на силите, ликвидиращи свободата. Но, след като изравняването е акт на премахване на свободата, защо тогава от както свят светува, наред с органичния копнеж за свобода, някъде отвътре, от дълбините непрестанно извира и този неукротим стремеж към равенство? Несъмнено инициативата за тази глобална двойственост не е случайно явление. Всеки, който поне малко от малко е запознат с диалектическата рамка, още тук трябва да съобрази, че, тъй като същата изключва съществуването на битие без противоположности, не е възможно да има устройствена структура, организирана само на принципите на свободата или само на принципите на равенството. Това диалектическо предписание, както и всеки друг обективен закон, предопределя облика на народните стремления. Масите просто спонтанно биват осенени от правилната мисъл за едновременност на двете състояния. Ето защо регистрираме подобни техни искания и скандирания. Директно казано, равенството е идеал, равностоен на идеала за свобода. Но как се постига въпросното заветно съвместяване?  Все същият Хегел детайлно разработва концепцията за различието като източник на движение, респективно като двигател на развитието. Маркс, Енгелс и Ленин изцяло възприемат това схващане и, също като своя именит предшественик, го считат за основно диалектическо положение. Но и учителят, и учениците не съумяват да вникнат докрай в конкретиката на тази диалектическа постановка. За тях остават мъгляви или направо скрити съществени връзки в природата и обществото, в това число и обстоятелството, че, в крайна сметка, при свободата и равенството се сблъскваме с категориални взаимоотнасяния, чертаещи линията от първи порядък на общественото развитие. Тук тези първостепенни зависимости ни интересуват главно в три аспекта. Първо, в какво се състои динамизма на разликите, получаващи се като     следствия от развитието? Понятието "разлика" само по себе си не предполага каквато и да е дееспособност. Но трябва изрично да се подчертае, че разлики в този семпъл, ежедневен смисъл на думата не съществуват. В действителност "разлика" е, един вид, силово понятие. И когато говорим за някаква разлика, трябва да разбираме, че става въпрос за потенциална разлика. Самото несходство натоварва двойката с вътрешно напрежение. Тъкмо в качеството си на напрегната структура разликата поражда движеща сила, възбужда действие. Веднага обаче възниква втора въпросителна. Каква е посоката на това действие? Очевидно тя би следвало да е основен показател за хода на развитието. Отговорът е доволно любопитен. Всяка разлика причинява действие, насочено в посока на собственото й заличаване. С други думи, всяка разлика се самоунищожава, започва да работи за своето ликвидиране, активирайки противодействащите сили на изравняването и, в края на краищата, се превръща в равенство. Ето няколко нагледни примера за такова силово преустройство. Ерозията срива хълма в низината и разликата изчезва. При скачените съдове силата на гравитацията заставя пълното да навлиза в празното до изравняване. След всяко отклонение от вертикалата човешкото тяло бива отново изравнявано с нея чрез силата на определени мускули. В борбата за равенство предводителите Дантон, Робеспиер, Марат прибягват до революционния гняв и помощта на гилотината. За същото изравнително дело Ленин вкарва в действие диктатурата на пролетариата. Отново с цел изравняване ЕС додава на бедните държави, отнемайки от богатите. В крайна сметка, изглаждането (изравняването) на различията е всячески поощрявано действие винаги и навсякъде – от обикновените човешки взаимоотношения да най-сложните и отговорни политически преговори. Редно е да подчертая, че стремежът към изравняване, към равновесно положение не е някаква философска специфика, а е всеобхватен, неотменим закон на природата.  И на трето място, изравнителната посока навежда на ново питане. Придържайки се към нея, в каква последователност се осъществява реформирането на обществото? Отново Хегел дава разработката за тристепенния (триадния) характер на развитието във вида теза-антитеза-синтез, която и до днес е на въоръжение във философията. Но това клише подлежи на съществено доуточняване. В съгласие с него ще избера за пример последния фрагмент от световната история, като приема господстващата до залповете на "Аврора" стара демокрация за изходна теза 1. всъщност нейният отчетливо двукласов профил я легитимира като повсеместна разлика 1. В планетарен план обаче е диалектически несъстоятелно съществуването на една обществена формация – само теза 1,– без противостояща на нея. Тук именно започва мисията на образуваната от двете класи разлика 1. Активизира се нейната действена нагласа за изравняване, последствие от която е ходът към социализъм. По-конкретно, превърналата се в изопната дипола теза 1 най-накрая се разцепва, преминавайки в диалектически раздвоено състояние (единство на две самостойни противни страни). Сиреч, една част от нея запазва статута си на разлика 1 – визираната горе двукласова демокрация,– а останалата съставка се превръща в нейна антитеза – в равенство 1 под формата на еднокласово (безкласово) социалистическо общество. По такъв начин в един сегмент от цялото се стига до първото, раздвояващото, антитезното изравняване. Сега обаче от разлика 1 (двукласовата демокрация) и равенство 1 (еднокласовия социализъм) се образува нов напрегнат потенциал – разлика 2 между тези противоположни обществени системи. И този път веднага се задействат силите, предизвикващи следващото изравняване 2 . То се получава, от една страна, чрез превръщане на някои разлики (свободи) на старата демокрация в съответни равенства (ликвидиране на тези свободи), а от друга, чрез превръщане на някои равенства (липса на свободи) на социализма в съответни разлики (в съответни освобождавания). Другояче казано, под натиска на социализма старата демокрация започва да жертва част от различията (свободите) в името на изравнителната кауза, а под натиска на старата демокрация социализмът започва да жертва част от равенствата в името на каузата на различията (свободите). В резултат разлика 2 между двете системи търпи туширане, респективно обединяване в нова, по-високо ефективна форма на организираност 3 – сплав от демокрация и социализъм, – припозната като социална демокрация, на която сме съвременници. Неин гръбнак става една основна класа, наречена средна, което довежда до фактическо смаляване и принизяване на ролята на двете класови крайности. По такъв начин се реализира второто, обединяващото, синтезното изравняване. Впоследствие новопоявилата се монолитна форма 3 – социалната демокрация, добивайки статута на самостоятелна планетарна теза 3, следва да еволюира в някаква видоизменена, ненадеждна, лабилна разлика 3 и т.н., и т.н., докато процесът на развитие не се доближи до някакво най-сполучливо, висше съотношение между свободата и равенството, което ще рече, до идеала, до абсолютната истина за цивилизационно устройство. Такъв низ от раздвоявания и обединявания на планетарното цяло е диалектическият механизъм на придвижване и усъвършенстване. Поредният сектор от него днес е пред очите ни с процеса на изравняване срещу загубване на част от свободите, който тече в Европа. Особено показателна за този тристъпков ход на действието е практиката на самата безпристрастна математика. При решаването на математическа задача, силата на ума първо привежда в равенство (в уравнение) завоалираната в текста разлика, едва след което, чрез синтезиране на решението, намира в какво точно се състои тя. Друг способ за стигане до истината няма, не съществува. Не така обаче виждат възхождането на човечеството Маркс, Енгелс и Ленин. Не може да има никакво съмнение, че историческото обновление и до тях е съблюдавало посочената схема, но оставената от него диря е силно разтегната във вековете, с припокриваща се и не добре изразена етапност, поради което се оказва извънредно сложна и трудна, да не кажа невъзможна, за разгадаване. По тази причина градацията на обществените формации бива неправилно разчетена. Теоретично Марксистко-Ленинската философия е наясно със спиралния характер на напредването, но на практика го възприема и интерпретира по-скоро като въздигаща се права – преминаване от родовообщинния строй в робовладелския, след което във феодалния, капиталистическия, социалистическия, комунистическия и т.н.. Просто една прогресираща линейна зависимост от отхвърляне на старото и възтържествуване на новото. Докато реалното престрояване, както се видя, се разгръща буквално по винтова линия. Т.е. остава неразбран и направо изпуснат момента на връщане към старото, но на по-високото ниво на спиралата. Вече е лесно за проумяване защо и как старата демокрация поражда социализъм като единствено възможното за момента успешно разрешаване на станалото нетърпимо противоречие между нейните две крайности – труда и капитала. И още, че при подхождането към социализма, както и при следващото насочване към социалната демокрация, става въпрос за отиване към все по-съществените, по-жизнено важните, по-прогресивните форми на обществено устройство. Очевидно всяко придвижване по дадена спирала се нуждае от съответен инструментариум. В сферата на обществените отношения за такъв винаги са служили разбиранията, начинанията, заветите на плеадата най-светли и напредничави умове на човечеството. В случая с отиването към социализъм това са умовете, респективно идеите на Маркс, Енгелс и Ленин. Обществата и техните водачи просто не могат да имат мислене, различно от това, тласкащо развитието във вярната, в предначертаната от всесилната диалектика посока. Те, естествено, не са употребени слепи оръдия на обективната принуда. Тук става въпрос за невероятна начетеност и далновидност, позволяващи им да прозрат в бъдещето. Именно притежанието на тези качества дава възможност на Маркс, Енгелс и Ленин да се заемат с комплексното решаване на изключително сложната политико-икономическа задача на епохата. Благодарение на тях, в хаоса на огромното количество невъобразимо преплетени причинноследствени връзки, те съумяват да уловят и отсеят индикациите за промяна, както и да се ориентират в изникващите неизвестни и непредвидими подробности. В резултат, в тази обстановка на комплицираност, тримата извършват абсолютно необходимата, решаващата и, в същото време, най-трудната стъпка – откриват липсващото звено на световното обществено уравнение. Едва сега, тъкмо от противостоенето на свободата (демокрацията) и равенството (социализмът), стават отчетливо видими и едните, и другите доводи за! и против!, което проясняване отваря пътя за по-малко конфликтно отиване към компромисните синтезни решения. Реализацията на самите нови крачки напред обаче остава като задание за следващите поколения. А как се справят те с това си задължение вече е повече от известно. Отдясно защитниците на демокрацията започват да провеждат сравнително последователно политиката на синтез, докато отляво социалистите действат, знаем, закостеняло и невежествено.          Задачата на философията след Маркс, Енгелс и Ленин, с която тя не се справи,  беше да напише окончателно световното обществено уравнение във вид на идеалното съотношение между свободата и равенството, а именно: свобода + равенство = идеалът. Същият в днешно време има вида (демокрация + социализъм = идеалът). Пледирането само за демокрация води до резултата свобода = идеалът – равенство (идеалът е нарушен). Пледирането само за социализъм води до резултата равенство = идеалът – свобода (идеалът е нарушен). Т.е., при липса на едно от двете събираеми, сборът, естествено, не се получава. Нека пак да изтъкна, че борбата за равенство, каквато е и тази за социализъм, в момента на нейното подхващане винаги се явява по-справедлива, по-прогресивна от запазването на съществуващото положение. Именно преследването на предусещаните нови норми на морал, почтеност, преуспяване и просперитет става ръководно начало за лидерите. Направените до тук анализи нееднократно дадоха да се разбере, че идеите на социализма, а с тях и милиардната социалистическа общност, изпълниха от игла до конец своето предначертание на мощен антипод, оказвайки нужното противодействие, нужния спирачен ефект срещу угнетяващото прекалено раздалечаване на полюсите наемен труд-капитал и изигравайки ролята на катализатор за започване и ускоряване на синтезната вълна. Ето защо, в качеството си на такъв положителен фактор, на тях се пада подобаващ дял от приноса и заслугите за довеждането на човечеството до днешното, засега задоволително, равнище на толерантност и добруване. Не е излишно да напомня, че така представената линия на обществен напредък, като обективно направление, не зависи от никакви условия и предпоставки, поради което е неизбежна, непредотвратима, предопределена...невъзможна за вариране, за заобикаляне, за прескачане на участъци, изобщо за каквото и да е манипулиране. В тази връзка трябва за всекиго да е пределно ясно, че където и във Вселената да се появи съзнание, а впоследствие и цивилизация, нейното развитие задължително ще премине, в смисъл на подобие, през етапа на социализма като обществено устройство. Тоест, изправени сме пред неотменимата последователност на една обективна необходимост, наречена диалектическа законност.
____________________________________________________________
Александър Николов © 2010-2012  Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2012)

     

Пич - отивай при Кастро!
Ким ир Чен - също ще те приеме, не ни карай да тръпнем от погнусата на лицемирието, щото е дълга темата да се надприказваме.

Историята си каза думата вие още не спирате да бълнувате!

Тук става въпрос за наука, а не за чувства. Историята наистина си каза думата. Но защо я каза именно така, а не по някакъв друг начин? Прочетете! Помислете!

Страхотен анализ. Това се казва обективно изследване. Проклетият социализъм...Кой би се сетил... Невероятно. Поздравления! Философите, политиците, историците могат само да се учат!

Браво!!

Най-сетне яснота по въпроса.

Съжалявам, но това което предлагате не е нищо по различно от поредната философска интерпретация на свободата и равенството. Освен това Маркс въобще не е допуснал грешките, които му приписвате - четете по-внимателно Философско-икономически ръкописи от 1844. Масово разпространената грешка при интерпретацията на Маркс (и при критиците и при апологетите му) е, че не правят разлика между политически и обществени противоречия. Всъщност за Маркс комунизмът е такова общество, при което отпада необходимостта общественото развитие да се реализира чрез разгръщането на политическите форми на организация. Той никъде не е казвал, че там няма да има противоречия. Естествено че ще има, но ние все още си нямаме дори представа какви те ще бъдат. Грешката на Маркс (ако може да се каже че е грешка) е в това, че той е сметнал едрото машинно производство за онази икономическа основа на обществото, която ще реализира прехода към комунизма. От това следват големи обърквания през 20 век, но все пак мисля че му е простено - природните науки по негово време едва са започвали да се развиват и съответно той е нямало как да ги включи в уравнението и съответно да види, че не едрото машинно производство ще изиграе решаващата историческа роя, която той му е преписал. А Ленин нито е разбрал Маркс, камо ли пък Хегел, но все пак се е усетил в един момент, че така както го пише в книжките няма да стане и затова е измислил НЕП-а. Сталин обаче е бил още по-неграмотен и от него и съответно е забъркал кашата дето я знаем ... Всъщност Дън Сяо Пин и китайците не правят нищо друго през последните 20 години, освен да прилагат НЕП-а на Ленин ... И така нататък .. но е вярно, че нещата са доста по-сложни отколкото 99% от хората си мислят.

Тази статия има по-голяма дълбочина. Маркс и Енгелс са диалектици от висша класа. Те знаят, че светът е устроен на принципа на противоположностите. Че различията са двигателят на развитието. Но ратуват за общество - комунистическото, - в което на пиедестал е издигнато всеобщото равенство, подобно на своите предшественици-утописти от Франция и Англия, а и векове преди това (за които обаче диалектиката е почти непозната). Защо това е така? Обяснението се намира в мозъка на човека(статията "Философски аспекти на централната нервна система"). Образно казано, там има два основни, вродени неврона, дебели колкото ръката(около които се оплитат хилядите останали), които имат грижата, единият, да следи за абсолютната свобода на индивидите по отношение на контакта им с външната действителност, а другият - да следи за абсолютното равенство на индивидите по отношение на контакта им с външната действителност. По този начин еволюцията е осигурила защитата и оцеляването на индивида. Тези два неврона-критерии преценяват входящата от външната среда информация и причиняват, диктуват съответни реакции на организма, поддържайки го така винаги в жизнено важната полоса на свободата и равенството. В този смисъл те поддържат два равностойни идеала. Естествено, обаче, противоположни. Този процес е изцяло обективен, независим от волята на човека. Прекалената свобода накърнява идеала за равенство, предизвиквайки така болезнено чувство за несправедливост. Това нетърпимо противоречие се разрешава по пътя на антитезата - изравняването за сметка на ликвидиране на свободата. Следва етапа на синтезното, компромисното туширане на двете противоположни стремления. Но вече знаем, че това положение е временно, понеже диалектиката прави невъзможно съществуването и развитието без изявено противопоставяне.

Извинявам се за острата оценка, но това са глупости. Чете по-внимателно Хегел, четете и повече Маркс. Имате доста примитивно разбиране за диалектиката, а това никак няма да ви помогне да разберете къде са истинските противоречия при Маркс. Пак казвам, съжалявам че съм рязък, но някой все трябва да ви полее със студена вода за да се стреснете и да продължите по-нататък. Освен ако сте на моите години - тогава нямате шанс. Иначе сте прав - диалектиката е ключът за всичко, но е много, много трудно да го притежаваш.

Мисля, че философията трябва да се върне към конкретиката, свойствена за големите имена отпреди век и половина - и като издигане на тези, и като съответна тяхна критика. В противен случай тя, за разлика от другите науки, си остава едно безполезно занимание.