Постинг
14.08.2010 18:03 -
ФИЛОСОФИЯ НА РАЗВИТИЕТО ПО СПИРАЛА
Автор: alniko
Категория: Технологии
Прочетен: 1678 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 04.07.2012 17:36
Прочетен: 1678 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 04.07.2012 17:36
Това, което се преподава като съвременна философия, представлява позорно абдикиране на философията от стойностната наука. Днес не би следвало да има две мнения по становището, че всичко съществуващо като обективна реалност търпи непрестанни преобразувания поради участие в някакво, не съвсем понятно засега, методично прогресиране, което припознаваме като процес на развитие. Въпросът за разкриване на същността и механизма на обусловеност както на индивидуалните изменения на мировите структури, така и на тяхното глобално, видимо непроизволно претрансформиране, е възлов за теорията на познанието. А ключов момент в неговото изясняване е правилната трактовка на конкретно наблюдаемите форми и принципи на разгръщане на самата линия на развитието. За жалост обаче точно в тези проблемни области виждаме да се ширят недобре отработени философски постановки, които, на всичко отгоре, се афишират като изрядни и изчерпателни. Да вземем за пример всеизвестната диалектико-материалистическа гледна точка (ще я представим накратко по-надолу). Тя настоятелно ни уверява, че движението напред е напълно осмислено като безначален и безкраен, непрестанно прогресиращ процес, чиято линия прилича по-скоро на спирала, отколкото на права. И това дефиниране се взема за успешно и окончателно преодоляно познавателно стъпало, в което няма какво повече да се търси и добави. Бързаме да заявим, че гледаме на споменатата горе концепция за развитието като на сравнително най-сериозното достижение на мисълта в набелязаната за разискване материя. И въпреки очевидната днешна умора от нейните методологично-законови напътствия заедно с обслужващата ги терминология, преекспонирани, често псевдонаучно, през превратните години на миналия ХХ в., още тук искаме недвусмислено да изтъкнем, че в работата си съзнателно ще се облягаме на всичко онова, което до днес са постигнали именно материализмът и диалектиката. Защото всяко познание, ползващо за своя същностна платформа присъщите им норми и ограничения, просто няма как да не е вярно в основата и значи в обективността си. Тъй като претенции за такова познание има и прословутата комунистическа идейност, издигаща в идеал вечното добруване на човечеството по пътя на поголовното изравняване (чрез ликвидиране на противопоставянето), то редно е да поясним, че всъщност тя е пример за груби неточности и изопачаване в интерпретирането на въпросните принципи поради непознаване на детайлите. В същото време появата на тези заблудени теоретизации, имат своето обосновано обяснение като невъзможен за избягване ход на развитието. [4, стр. 198-200] В този ред на мисли, едновременно със заявяване на адмирациите си към диалектико-материалистическото учение, сме длъжни да отбележим, че знанията, до които то се е домогнало в случая с развитието, са само сетивно произведени начални ориентири. В това им качество те се явяват похвални, повече или по-малко близки до реалността предимно представи и констатации върху наблюдаваните явления. Уверенията за тяхната теоретична безупречност, с които видните представители на споменатата школа се надпреварват да привлекат вниманието ни, са всъщност примери на неоправдано самонадценяване; на добронамерени, но не дотам доброкачествени определителни анализи върху наблюденията и на не винаги сполучливи опити за обвързването им в причинно-следствена верига. Както и на голи твърдения, считани за неопровержима логика. Казано по друг начин, пред нас стои разсъдъчен продукт, отразяващ действителността на доста ниско познавателно равнище. Липсва така необходимия цялостен поглед върху случващите се събития, с пълен разбор на техните свързващи елементи, включително с ясни доказателствени отговори на въпросите защо? и как? всичко става така, както го регистрираме в наблюденията си. И все пак продукт, притежаващ научност; не колкото би ни се искало култивиран, но единственият най-добър засега, способен да спечели за идеите си всеки напредничав и здравомислещ ум. Този кратък коментар формира и общата рамка на нашата задача. А именно, да съумеем да нанесем необходимите корекции и допълнения по това домоментно състояние на теорията; и то така, че да отнемем всяка възможност за сериозното им оспорване. Без съмнение, отправен рубеж на научните си разсъждения трябва да направим въпроса с изясняването на външния вид на линията на измененията, имайки предвид нееднозначното й оприличаване в разните философски направления (едни изследователи пледират за линейно-постъпателно протичане на промените; други виждат разгръщането им в спираловидна форма; а за трети развитието се върти в кръг), от което обстоятелство идва сетнешното разминаване в самите постановъчни постройки. За да сме точни трябва да признаем, че повечето от становищата, заслужаващи внимание, клонят към утвърждаване главно на спиралоподобието като някаква природна закономерност. Без обаче да могат да се аргументират с нужната категоричност. Тази половинчатост ни изправя пред необходимостта да изведем умуването по въпроса от обгръщащата го атмосфера на интуитивно опипване. Чувствайки отговорността в това отношение, считаме за правилно първо коректно да поставим проблема, за да можем сетне да намерим неговото цялостно решение. Честно и компетентно е да се разсъди, че различните възгледи по вида на линията на развитието не са се появили произволно; не са плод на някаква безконтролна творческа свобода. Всяко от тях би следвало да има за база реални наблюдения и в този смисъл не може да се отхвърли чрез голо отричане. В явленията очевидно има елементи и на постъпателно напредване, и на колебателни движения, изглеждащи като изкачване по спирала, и на съвсем не необичайната кръговратност. Но с кой от тези силуети е правилно да охарактеризираме хода на развитието? Трябва точно да претеглим всички основания за едно или друго приемане, по който път да разкрием евентуалните свързващи звена между разните второразредни визии. Още тук внимателният поглед е в състояние да съзре и проумее, че спиралната форма, и единствено тя, може да изпълни ролята на събирателен образ, съдържайки постъпателното и кръговратното като свои носещи характеристики. Затова тъкмо върху нейните параметрични особености е логично да пренесем и концентрираме вниманието си и аналитичните си усилия. Формированията, разгръщащи се спираловидно, са широко застъпени в природата (образувания на организми, виещи се растения, каскади от циклични процеси и явления). Това подобие не само че не е убягнало на хората още от дълбока древност, но даже напротив – силно ги е интригувало. От друга страна, бива забелязан факта, че всичко биващо прогресира и се усъвършенства до време, след което деградира и отмира (диалектическият материализъм погрешно абсолютизира първата тенденция, а втората обявява за относителна), като в този жизнен път има известна цикличност на разместените във времето събития. Предците ни, разбира се, първо започват да разсъждават върху спиралната форма от гледна точка на нейната приложимост. Интересуват се главно от определителните характеристики на винтовата линия, а с това и от способа, по който тя се получава. И, естествено, познанията по тези въпроси бързо се попълват. По-конкретно, началните изследвания се насочват предимствено към решаване на въпросната линия откъм нейните математически и физически закономерности. В това отношение двете науки си свършват перфектно работата. Тази най-непосредствена емпирика обаче представя едностранчиво природното явление "спирала". Тя не изчерпва познанието за тази форма, тъй като я осмисля единствено откъм функционалните й единични белези, без да засяга нейните по-дълбоки проявления. С течение на времето, казахме, наблюдателното око на учените установява, че с добре изразена цикличност се разгръщат не само обекти с физическа и биологична предметност, но и разни, повече или по-малко продължителни процеси – материални, познавателни, обществени... С други думи, в тези, несъмнено по-отвлечени, по-общи, прояви на движението към многообразие те откриват силна прилика със спиралната форма. Така идва ред на философията да започне да разсъждава върху специфичната спираловидност на разните клонове на развитието. А това вече е стремеж за навлизане в по-трудните за достигане, но затова още по-привлекателни негови дълбочинни измерения. Бихме могли да кажем, че, наред със знанията ни за физико-математическите, техническите и пр. спирали, именно благодарение на философията научаваме за съществуването и на философски такива. Нещо повече, расте старанието въпросната спиралност не само да бъде разкрита и описана, но и да се вникне в нейните особености. Трябва да се съгласим, че степента на научност на съвременните общотеоретични изследвания, както имахме случай да споменем, не е на нужната висота. Че фактически постигнатото досега върху природата на нещата откъм същностната им страна е оскъдно малко и затова в известна степен дескридитиращо самата дедуктивна методология. Самомненията и възторжените уверения в противното не са подплатени с кой знае колко действени разработки. Ето защо се налага да положим усилия за разкриване на действителните сили на философията; за разгръщане на неимоверния й познавателен потенциал и за довеждане по този начин на нейните теоретични дисекции до значително по-високо стъпало на пълнота и систематизация, респективно на научност. Нека обаче най-напред покажем как са ситуирани днешните философски възгледи в случая със спиралното развитие. Забелязвайки, че обективната действителност непрестанно се мени, че постоянно едно се заражда, а друго отмира, че в исторически план проявленията на обективитета все повече и повече се усложняват, философията правилно започва да се пита дали в това движение има някаква определена посока и тенденция. И в резултат на огромни индуктивно-дедуктивни проучвания тя, в най-добрите си трудове, издига ред основни тези. Така диалектиката и материализмът учат, че светът е единно цяло, с всеобща връзка и обусловеност на нещата и явленията. [1, стр. 81, 194, 250] В тази взаимозависимост всяко старо бива отричано от нещо ново, което на свой ред остарява, за да се отрицае от друго, още по-ново и така безкрай. При това всяко ново взема всичко положително от предното старо. В този смисъл развитието на нещата и изобщо на обективитета има прогресивния, постъпателен характер на едно вечно напредване, с вечната смяна на низшето с все по-висше, на простото с все по-сложно (обратната тенденция, казахме, не се зачита). [3, стр.123, 124] Причината за постъпателното движение се обяснява с диалектическата същност на отрицанието. Именно то позволява да се разбере характера на развитието в неговите най-общи положения. Веригата от отрицания се отбелязва като безкрайна в пространството и времето. [2, стр. 176-180, 183, 184] Нахвърлят се и други, по-второстепенни отметки по въпроса. Но дали всичко това отговаря на истината? Пак ще повторим: Поднасяйки цялото си уважение към достигнатите теоретични положения, гледаме на тях само като на едно необходимо начало, а не като на научна теория, както те се самоопределят. В този смисъл не можем да спестим критичното си виждане, че в поднесените изводи всичко е много общо казано; е толкова мъгляво, летливо и пълно с несъобразености, че всъщност носи белезите по-скоро на изказани мнения и предложения по общонаблюдаемите факти. Тази предпоставеност като заварено налично състояние на нещата не ни помага кой знае колко в разбирането на принципите на изменение на обективитета. В силно заплетената материя походът към истината ни задължава да стъпваме на съвсем явни конкретизации, с отчетливо доказуема легитимност и оттам с научна представителност. Разбира се, не му е мястото, а и не е нужно по всяка засечена точка изрично да се занимаваме с критика на съществуващото положение, тъй като изложението ни в достатъчна степен ясно ще сочи всички несъответствия с основанията на споменатото учение. За да не бъдем обаче голословни по отношение на неговата изостаналост, нека първо посочим накратко къде основно виждаме да има дефицит от знания по определенията на течащите в реалността изменения. Вече отбелязахме, че, като начало, въобще не е уточнен по един категоричен начин вида на линията, която чертаят измененията. А това знание е от изключителна, даже от решаваща важност за теорията. Отиването към асоциации със спиралата не е подкрепено с нищо повече от примери от действителността, съпроводени с не винаги уместно и вярно многословие. Чувства се липсата на твърдо законово продължение на водения дебат. Затова в тази част разговорът трябва далеч по-сериозно да се разтвори и разшири. И ако наистина при развитието е открита спираловидност, то задължително следва да бъдат дадени достатъчно сведения по нейната цялостна обвързаност. Та нали спиралната линия не се получава някак от само себе си, а следва да се дължи на точни взаимодействия. И още, спиралата има своите определителни елементи и характеристики – форма, краища, ос, навивки, стъпка и др. Всичко това трябва да се търси. Тъкмо тук обаче в познанието зее огромна празнина. Ето колко много основни ориентири по развитието остават или неизяснени, или грешно тълкувани, или изобщо недокоснати, и значи неотменно стоящи за надлежно решаване, което, несъмнено, ще допринесе за отвоюване на нови територии от опеката на незнанието. А именно: 1) Днешната теория изобщо не засяга въпроса за механизма на разгъване на философските спирали. 2) Тя дори не се сеща да се занимае с проблема за тяхната форма; дали е цилиндрична, конична или някаква друга, свободно променяща се. 3) Никъде не можем да срещнем разсъждения за оста на спиралите – тази тяхна толкова съществена формообразуваща. Не е ясно има или няма такава; тя само някаква мислена фикция ли е или е линия, не по-малко действителна от самата спирална крива. 4) Следва естественото, също липсващо, питане за ориентацията на тази ос. И още, има ли закономерност в нейното напредване или се рее произволно в пространството? 5) Съвременната теория не дава никакви указания за това по кой от следните варианти се формират философските спирали: а) без начало и без край, б) с начало, но без край, в) без начало, но с край, г) с начало и с край. По-скоро има предложения за всичките...при само една причина. 6) От предната бележка произтича изискването да се търсят местата, където лежат предполагаемите начала и краища, по който въпрос отново не срещаме никъде що годе целенасочен коментар. 7) Теорията не счита за нужно да се замисли над проблема с разположението на спиралите една спрямо друга, както и с тяхното взаимно отнасяне, което означава, че тя не се интересува от много важното обстоятелство дали те са взаимосвързани и дали са в ред на подчинение или са независими образувания. 8) Теорията не конкретизира решението си по причинителите на самите спирали, оставяйки по този начин необятно пространство за всякакви спекулации. Както проличава, с всичко това целим да обхванем сърцевината на изследваното явление. След така обособените конкретни въпроси вече може да се върви към методично и строго канализирано структуриране на една теория на развитието с безспорно повишена степен на обективност и значи на научност. Защото, надяваме се, за всекиго е станало повече от очевидно, че, ако точка по точка бъдат намерени обосновани решения на горните маркировки, то върху процесите, които нарекохме философски спирали, ще бъде хвърлена толкова нужната и желана обилна светлина. Но за целта трябва да се придържаме към известна последователност на отмахване на многото неизвестни. Тук естествено възниква въпросът дали търсената горе почти физическа конкретика е по силите на философията; доколко нейната пробивност стига за подобен род решения. Отговорът е положителен. Всъщност тя, философията, може много, много повече. И занапред все по-безапелационно ще демонстрира силата на своите възможности за опознаване на битието. Тъкмо от тази си висота философията ни учи, че колкото и необясними неща да стават в света, включително колкото и странно да е дадено движение да се случва не както и да е, а тъкмо по спирала, трябва да сме сигурни в едно: в природата не стават чудеса; събитията следват свой закономерен ход и, което е много важно, отиването все по-навътре в същността на материята ще ни среща с все по-елементарна действителност, с все по-елементарни форми на организираност, предопределящи отразяването им с все по-опростени решения. Сега, желаейки нагледно и в неговата цялост да представим явлението "развитие" при материалните структури, нека проследим различните нива на изменения, които търпи едно плодно дърво, намиращо се във втория си възрастов стадий – с почти спряло нарастване и усилено плододаване [5, стр. 72]. Поради сложно протичащите жизнени процеси и многообразието на видовете, се налага в известна степен, но съвсем коректно, да изчистим и усредним данните по въпроса, за да изпъкнат интересуващите ни принципи и тенденции. Годишният цикъл на дървото се състои от два основни периода: 1) вегетация – с времетраене от условно елементарното състояние на голо дърво в момента на пролетното събуждане до условно елементарното състояние на голо дърво в момента на зимното заспиване и 2) относителен покой –зимна почивка без видими изменения, продължаваща до пролетното събуждане. Вегетативният период има за начало бурни живителни процеси, които са ясно разграничени. Тук ще отбележим само следващите една след друга фенофази на плододаването: 1) Набъбване и разпукване на пъпките; показването на листата и цветовете продължава 3-4 дни. 2) Цъвтеж; дървото се отрупва в цветове, които се опрашват и оплождат за 15-20 дни. 3) Нарастване и зреене на плода; от показването на завързите до наедряването и узряването им минават средно 60-150 дни. [6, стр. 60, 68, 72] С напълно оформена корона и с узрели плодове, което се установява по тяхната големина, форма, кора, цвят, вкус..., растението постига положението си на пълен разцвет. Оттук нататък го налягат регресивни изменения: 4) Окапване на плодовете; след известно време на презряване, със специфични промени по техния външен вид и присъщо съдържание, процесът забързано стига до крайната си точка – отделянето на последните от дървото. 5) Листопад; на свой ред листата започват постепенно да пожълтяват, след което бързо изсъхват и опадат. Така, с ускоряващото се темпо на регресивните промени, жизнените процеси в дървото стигат до положението на цялостно затихване. То се озовава отново в първоначалния си оголен вид, но явно откъм противоположната страна, тъй като изпада в състояние на зимно заспиване. В следващия период на покой, казахме, условно липсват изменения, което ни позволява да се абстрахираме от него. Сега, за да анализираме явление по явление тази годишна жизнена цикличност, установявайки реализиращите се важни закономерности, и с цел да направим пределно ясни заключенията си, считаме за уместно да отидем към известната диалектико-метериалистическа терминология за единичното, особеното и общото, като, своего рода, обективно сложили се стъпала в материалността. В случая с нашето дърво общи са корените, ствола и скелетните клони; особеното се покрива от пъпки, цветове, листа, плодове и др.; единичното виждаме в самите конкретни белези на листата, плодовете и т.н. (в детайлите на особеното). Ясно е, че, що се отнася до общото, развитието на дървото се движи между две негови гранични състояния. Същите, ако и да са противоположни, очевидно се допират (понеже от зимното заспиване се преминава директно в пролетното събуждане), очертавайки принципната затвореност, ерго кръговратност на процеса. И още, в тези две крайни=първични състояния дървото явно достига възможно най-опростения си вид – така да се каже, своята гола същност, въплатена, както отбелязахме, в тъканта на корените, ствола и клоните (или общо=първично=просто=същност). Животът му тръгва от нея, за да се върне обратно в нея. Въртенето в тази повтаряща се годишна програма, без съмнение, ще е също най-общата и най-проста линия на развитие на дървото. Видяхме, че тя е кръг и ще я обозначим като линията му на развитие от нулев порядък. От самото й формиране личи, че за всяко дърво тя е една единствена. Следващият момент от анализа визира факта, че, по време на изминаването на въпросния затворен маршрут, с дървото се случват редица междинни изменения. Между двете състояния на крайно еднообразие, животът на растението представлява поредица от етапи на разгръщане – протичащите една след друга фенофази. По-конкретно, тръгвайки от началното монотипно състояние, дървото избуява в богатство от все по-разнообразни и усложнени свои производни. Т.е. от общото се раждат формите на особеното: пъпки, листа, цветове, плодове и др. Тези жизнени прояви се разполагат по цялото протежение на главния кръгов цикъл на развитието. Те представляват редуващи се функционални участъци на обмяната; краят на всеки стадии поставя началото на следващия (пъпките се разпукват, давайки живот на листа и цветове; цветовете се оронват, давайки живот на плодове и т.н.); така постоянно от старото се заражда нещо ново, което впоследствие също отмира. Настъпващите поетапни изменения описват специфична линия на напредване, вече различна от нулевата кръгова. А именно, формира се колебателната линия зараждане-отмиране-зараждане-отмиране... Какво представлява тя сама по себе си? От примера отчетливо личат променливият й профил и неравномерно разтегнатата й периодика. Впечатляващо е, че всеки следващ период се разгръща по-нашироко и по-продължително от предидущия до един максимум на разцвета на дървото, след което настъпва обратно свиване с учестяване. Т.е. засичаме факта, че изследваната крива на развитие на дървото първоначално е разходящо-забавяща се, след което преминава в сходящо-забързваща се. Тази зависимост между честотата и периода, що се отнася до вълновите движения в материалния свят, е отдавна установена от физиката (n.Т=1, където n е честотата, а Т – периодът). Тя е закон за всеки физически колебателен процес. А ето че сега я откриваме и в нашите философски разглеждания. Този факт на нейното действие и в явленията от "по-умозрителното" философско естество сам по себе си е показателен. Той доказва, че интересуващите ни философски образувания не се вият свободно в съвсем случайни криволичения, а са подчинени на единните законови стандарти. Конкретиката на формирането им е еднаква с тази на физическите първообрази. От това следва техните образуващи да са задължително взаимосвързани и значи да не подлежат на никакви тълкувателни нагласявания. С направените уточнения вече можем да сме категорични относно вида на разгледаната линия на развитие; в триизмерен изглед тя представлява спирала. Но, казахме, спирала с многозначима специфика; тръгваща рзходящо-забавено от върха на появяването си към една широка основа, откъдето нататък започва да върви ускорено-сходящо, този път към върха на своето изчезване. Или това особено спирално формирование можем да оприличим на две конусни спирали, съединени в основите си (тази центробежно-центростремителна форма не познава изключения). Изредената периодичност, респективно така обрисуваната спирала бележи първата, главната осцилация в развитието на дървото. Т.е. се явява неговата спирала от първи порядък. Изразяваме се така, защото, както и кръговата, тя е само една. Какво е положението насетне от нея? Логично е да предположим, че всеки един период от този възходящо-низходящ процес на развитие ще е, своего рода, разграфен от своя вътрешна цикличност. И наистина, протичането на фенофазите минава през обособени етапи на целенасочена дейност. Например, да надникнем вътре във фенофазата на развитие на плода. При костилковите в нея се наблюдават три етапа: 1) С появата на плодовия зародиш възхожда вътрепериода на наедряване чрез бързо делене на клетките. Това става в продължение на 3-4 седмици. 2) Идва ред на оформянето на ядката и костилката, при което нарастването на месестата част (перикарпът) е съвсем слабо и значително забавено. 3) Следва узряването – клетките на перикарпа увеличават размерите си поради растящото съдържание на вода и органични вещества в тях. Тук е и максимумът на спиралното разширяване. Нататък идват вътрепериодите на регреса, завършващи с неизменното окапване. [6, стр. 46, 72] От данните на вътрешната периодика става ясна абсолютно същата форма на спирално развитие, каквато регистрирахме и при подреждането на фенофазите на годишния цикъл. Просто плодът не може да се получи зрял без да мине през зоните си на поетапно узряване. Тази осцилация по самото си ситуиране е по-задна от първоразредната, е от втори порядък. Тя вече има себеподобни във всяка фенофаза. На свой ред можем да предположим наличието на спирали и след второразредните. Така, ако, задълбочавайки се, влезем в самата фаза "узряване" на плода, ще намерим трета степен спираловидност в лицето на етапите: 1) Обагряне (хлорофилът се разпада, а с това и зеленият цвят отстъпва място на специфичните багрилни вещества). 2) Омекване (плътността на перикарпа намалява, понеже протопектинът се превръща в разтворими пектинови вещества, което отслабва връзката между клетките и изтънява стените им). 3) Овкусяване (скорбялата на зеления плод се хидролизира в захари). [6,стр. 76, 79] С образността, с която си послужихме и с направените констатации очевидно напреднахме значително в теорията на развитието. Но все още не сме направили решителните познавателни крачки, тъй като не сме изяснили каква конкретно е обвръзката между развитието на общото, особеното и единичното. Осмислянето на тази зависимост ще ни даде отговор и на въпроса защо промяната в кръг има своите основания само при общото, а спиралата е линия на преобразуване на особеното и единичното. Едва след тези уточнения коментарът по формата на спиралите на развитието може да се счита за приключил. За да се придвижим в посоченото направление, трябва преди всичко да проумеем механизма на разгръщане на философските спирали. А той е предопределен от тяхната принципна идентичност с емпиричните им посестрими. С една дума, при философските спирали разгръщането на винтовата линия следва да се подчинява на същите закономерности. Казахме, че спиралата като формообразуване е разгадана още в древността. Ходът по винтова линия, макар и сложен, е един от най-леките за постигане, понеже се получава от едновременната реализация на двете елементарни движения: ротация в една равнина и транслация под ъгъл спрямо нея. При съчетаването им транслацията деформира ротирането, изтегляйки го в спирала. И нека повторим: не може да има никакво съмнение, че философската спирала е резултат от абсолютно същата схема на действие. Фактът на двукомпонентна организация на винтовата линия говори, че философските спирални явления се формират от два отделни процеса. Единият представлява въртене в кръг, а другият върви перпендикулярно на него. И понеже и двата се отнасят за един и същ обект, значи те по никакъв начин не могат да текат изолирано; не могат да не са взаимозависими. При това положение постъпателното местене просто няма как да се реализира, ако не повлече със себе си ротацията. Ето защо кръгът на последната не може да постигне идеала на точното затваряне, към който се стреми [4, стр.221-229], а се изтегля в спирала. Т.е., няма съмнение, че философската спирала се вие около своя ос, която не е някаква мислена линия, а е реално протичащо материално явление с решаващо влияние върху параметрите на спиралата и значи окончателно регламентиращо нейната форма. Ето защо за пространствената ориентация на тази ос също трябва да държим сметка. Така идва ред да разсъдим за естеството на въпросните два процеса. Към какви две съществени особености на телата може да бъде отнесен всеки от тях? Тук е достатъчно да се обърнем към разкритото още от древните наличие в отделните неща на категориалните съставки "единично" и "общо". Философията е установила, че общата съставка е консервативна страна на предмета, носеща неговите същностни характеристики, без които той не би бил това, което е. В този смисъл тя се явява сравнително устойчива, трайна, бавно променяща се. Докато единичните белези и свойства търпят бързи изменения, засягащи предмета само откъм разните му второстепенни, несъществени определения. От този факт произтича заключението, че развитието на веществените структури се състои в едновременното реализиране на два различни по бързина процеса. В същото време двата задължително трябва да напредват в такт, понеже се отнасят до едно и също тяло (в противен случай би се нарушила неговата цялост, каквото явление не се наблюдава). Сиреч, двата процеса хем трябва да вървят в пълен синхрон, хем да се дефазират. Как се помиряват тези на пръв поглед несъвместими изисквания? Има един единствен начин за тяхното съгласуване: протичането на процесите да става по две трасета с различни дължини; бавният да следва прекия маршрут от началния момент към крайния, а бързият – обикалящата крива между същите точки. При това скоростта на придвижване трябва да се диктува от развитието по пряката отсечка. Само така във всеки момент двата процеса ще се намират в абсолютно еднаква фаза на напредване, при извървени различни пътища. Видно е, че самата структура на материалността води до спирално развитие на телата. Или би следвало да преценим, че по осевата линия тече процесът на изменения на общото, а по винтовата – процесът на изменения на единичностите. По този начин те се съвместяват в едното цяло. Тази постановъчна картина, наред с всичко друго, е и необоримо доказателство за наличието на общо у нещата. При това не като някаква неопределена абстракция, а като конкретна предметна реалност. Следващата стъпка напред е да установим корелацията между линиите на развитие на общото, особеното и единичното. Понеже особеното се явява единично спрямо общото, следва да заключим, че спиралата на особеното се вие около линията на развитие на общото. Видът на тази нейна ос ни е известен – тя е кръгово затворена. Или вече можем окончателно да уточним едрия план на линията на развитието; тя има форма на разходящо-сходяща спирала, чиято ос е обикновен кръг. Другояче казано, тя е разходящо-сходяща спирала, навита около кръгова ос. Същият ред на разсъждения важат и за единичното. Този път негово общо се явява особеното. Това означава, че спиралата на особеното представлява ос на спиралите на непосредствено стоящите под нея единичности. Последните са оси на спиралите на по-задните и т.н. Или всяка спирала от преден порядък се явява ос на следващите я. Така само спиралата от първи порядък остава с кръгов контур за ос, понеже последният няма от какво да бъде спирално деформиран. От примера с дървото видяхме отчетливо, че общото поражда особеното, а то, от своя страна, произвежда единичностите. Това означава, че началата на спиралите се намират върху техните оси. Механизмът на спиралообразуването предопределя същото да важи и за техните краища. Т.е. линиите на развитие започват живота си от своята ос, за да го завършат пак в нея. По този начин всяка винтова линия-процес формира чрез оста си затворен контур, стигайки така до определеност [4, стр.216-221] И понеже друга схема на разположение и организация на линиите на развитие изобщо не би могла да съществува, то значи в обективната реалност е невъзможно да се конфигурира каквато и да е безкрайна постановка – нито спирала без начало и без край, нито без начало, но с край, нито с начало, но без край. Или днешните приемания за безкрайност на разни процеси (на развитието на материята, на познанието, на обществото...) са категорично погрешни. От изводите за взаимното разположение на спиралите на развитието стана понятна и тяхната взаимозависимост. Единичното произтича от претрансформациите на особеното; особеното произтича от претрансформациите на общото. Общото е винаги налично с преобразуването си в кръгова цикличност. Същността на развитието се открива, стояща дълбоко в същността на измененията на общото. Без никакво колебание можем да кажем, че общото тегли развитието на особеното, което пък, от своя страна, тегли развитието на единичностите. Т.е. общото чрез особеното тегли и единичностите. Общото тегли всичко след себе си. Преобразуванията на общото се явяват мотора на цялото последващо развитие, включително до това на най-единичните неща. Тези възгледи не са нещо ново; само че с изясняването на развитието по спирала постигнахме тяхната доказателствена конкретика. Съгласно гореказаното спиралите са разположени в йерархичен ред на съподчинение, на чиито връх като главна двигателна сила стои спиралата от първи порядък, респективно нейната ос – кръгът на общото. Т.е. процесът-действие по оста е в най-голяма степен определящ за конфигурацията на спиралите. Неговата линия на развитие е псевдотранслация, е всъщност деформирана ротация, тъй като също върви спирално. Само че представлява все по-разтегната, по-изправена спирала. Следователно, освен под формата на изначална ротация, друг начин на развитие няма. А ротирането, като единствено налично следствие, говори за съществуването на единствен наличен причинител. Тук само ще споменем, че процесът е силов и има сравнително точното си описание в лицето на така наречения закон за отрицание на отрицанието. Това спирално статукво ни позволи да прозрем защо развитието на общото върви в кръг, а от него назад всичко се развива по спирала. Без съмнение движението в кръг показва, че липсва следващ по-общ осев процес, който да причини спиралната му деформация. С други думи сочи, че регистрираното общо е последно. Вярно ли е това заключение или материята е неизчерпаема в дълбочина? Има ли нещо най-общо, от което по-нататък не съществува и значи от което възниква всичката позната действителност? Основанията, които ни насочват към извода за налична граница на общност, не са едно и две. Тук ще изтъкнем някои от тях: 1) Щом най-общото движи развитието, то, ако няма такъв предел, коя от формациите по вертикалата се явява двигател? Защо и как? И ако тя все пак движи структурите под нея, каква е участта на тези над нея? 2) Тъй като най-общото ротира между две свои противоположни състояния, то, ако материята е неизчерпаема в дълбочина, следва да е налице и неведомия безкраен ред от все по-общи двойки такива състояния. 3) Ако съществуваха все по-общи и по-общи неща, то, по обяснените горе причини, пред нас щяха да се разкриват само спираловидни формации. 4) Понеже спиралната градация е пирамидална и нагоре стига до спиралата от първи порядък, то, ако няма най-общо, трябва да се направи нелепото предположение, подкрепено с основания и данни, че по-нататък следва безкрайна редица от вече безосеви главни спирали. 5) Тъй като нагоре по вертикалата всяка спирала-ос се получава все по-изправена, то, ако спиралите отиват в безкрайност, неминуемо ще дойде момент, когато някоя осева линия дотолкова ще се разтегне, че ще се изроди в обикновена права. Това води до несъстоятелната теза за възможен край на действие на диалектиката и на всякакво развитие. 6) Реалното изправяне на спиралата-ос всъщност постепенно заличава разликата между единичното и общото. Неизбежното им сливане в една линия ще ги направи тъждествени, което означава, че вече представляват нещо най-общо с конкретността на единичност. Сега знаем, че линията на развитие на тази структура е кръг. 7) Тъй като същността на нещата се корени в общото, ако не съществува нещо най-общо, стигаме до абсурда на безкрайното множество същности, лишаващ от смисъл самото понятие. 8) Ако не съществува нещо най-общо, се обезсмисля и движението на познанието от сложното към простото, понеже простото винаги ще се явява нещо сложно. Могат да се посочат още доводи, но и изредените са достатъчни да заключим, че светът е изграден от нещо най-общо – една единствена конкретна първоматерия. Тя търпи кръгово развитие между две свои противоположни състояния. Оттам и всяка производна структура принудително се върти от актуалното си състояние до противното и обратно. Тези кръгове на развитието се подреждат в йерархичен ред на обвързване; всеки по-общ играе ролята на ос за този под него, деформирайки го така в спирала. В резултат всички кръгове по вертикалата се получават спирално изтеглени, с изключение на най-горния, първия, който е кръгът на първоматерията. Нека още добавим, че до горните заключения се стига и по други теоретични пътища, вървящи по гръбнак от факти и твърда логика и водещи, в крайна сметка, до върховото питане: Как конкретно изглежда най-общото и защо това велико течение е вечно – несътворимо и неунищожимо? Този отговор днес е по силите единствено на философията. Литература 1. Енгелс Ф. – Диалектика на природата, С. 1975 2. Енгелс Ф. – Анти-Дюринг, С. 1975 3. Афанасиев В. – Основи на философските знания, С. 1963 4. Николов А. – Към смяна на идеите във философията
и физиката, С. 1999 5. Спасов Ц. – Пълно ръководство по овощарство, С. 1946 6. Ангелов Т. – Овощарство, Пловдив 1984
____________________________________________________________
Александър Николов © 2010-2012 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2012)
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 83
