Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.08.2010 19:41 - ФИЛОСОФСКА НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ НА ТЕЗАТА ЗА АБСОЛЮТНА ОТНОСИТЕЛНОСТ НА ДВИЖЕНИЕТО
Автор: alniko Категория: Технологии   
Прочетен: 1077 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 04.07.2012 17:35



   Това, което се преподава като съвременна философия, представлява позорно абдикиране на философията от стойностната наука. А физиката е пълна с небивалици.                 Противоречивото устройство на обективната действителност, както и нейното двойствено поведение се откриват във всяко направление на развитие на мирозданието. Науката отдавна прилежно е осмислила този феномен и, без никакво колебание, го е припознала като същностна основа на нещата – всеобща и неотменима, не допускаща никакво изключение. Затова трябва да буди тревога дори и най-незначителната проява на мисловно незачитане на тази реалност. Трябва да предизвиква неудо­влетвореност и съпротива всяко познавателно решение, което "съумява" да изникне извън нейния изначално постановен законов периметър.            Нека подчертаем още и факта, произтичащ от все същата дуалистична структура на материята, че всичко случващо се, от една страна, носи чертите на оригинално явление, а от друга, е белязано с определена групова прилика на базировките. Изтъкването на това обстоятелство ни е нужно, тъй като то предначертава стратегическата възможност особеностите и спецификите на обектите винаги да могат да се вместват в някаква по-обща концепция. В този смисъл е важно да напомним, че на всяка даденост може да се погледне и направи изследване от две противоположни гледни точки: както откъм единичността, неповторимостта на изявите й, така и откъм тяхната вътреприсъща идентичност.
        В крайна сметка се знае, че към първия подход се придържат главно частните науки, а към втория – философията. Това разделение е обективно случващо се явление. То не може принудително да се насочва или задържа само в областите на развитие на емпирическите знания. Дедукцията е неотменима част от процеса на познание. Тя е необходимо и действено звено в неговото напредване. Ето защо, ако по даден въпрос специализираната и философската разработки се окажат разнопосочни, тогава едната от тях ще е недостоверна.
          Директно казано, философията не само може, но и е редно да се произнася по частнонаучната проблематика. Философията е призвана да философства върху единичното. Двете гледни точки са естествения източник на познанието, са еднакво решаващ фактор за неговото напредване и перманентно пречистване.
            В същия ред на мисли, за емпириката може и да е достатъчно като научно достижение откриването на самите елементи на дадена материална структура. Но за философията това е само начална идея и подтик за започване на разсъдителна дейност. По силата на неотменима обективна необходимост, тя се явява, един вид, твърдо програмирана да търси и разнищва по-нататък. Ето защо изпитва непреодолимо желание да нагази в дълбокото, да се потопи под повърхността на явленията, да навлезе все по-навътре в същността. Философията дерзае да стигне дъното на природната цялост – някакво първоначало, за чието реално съществуване има вродено, пропито в тъканната й основа, предусещане.
            Именно тази обективна нагласа на философската наука я кара да се чувства не само в правото си, но и длъжна да си задава ред въпроси по регистрираните събития, на пръв поглед изглеждащи отвлечени и абстрактни. Да се пита защо в частните изследвания се стига тъкмо до получаващите се резултати, а не до някакви други. Защо развитието върви точно по случващия се начин? Дали той е предопределен като единствен и защо? Какви и колко предпоставки го инициират? Възможни ли са други варианти на неговото разгръщане? И, ако са възможни, колко на брой са те? Защо толкова, а не повече или по-малко? И т.н., и т.н. въпроси от първостепенно познавателно естество.
            Казваме всичко това, защото и до ден днешен смисъла и значението на философския поглед върху обективитета се явяват недооценени. На него се гледа като на ненужно, нежели натрапено на науката занимание. Даже по-лошо; този род дейност е не просто омаловажавана като опознаващ действителността инструмент, но нейната реална способност да отразява е направо отхвърлена, зачеркната от блюстителите на частните науки, разбираемо защо.
           С все същата целенасоченост да представим обективния характер на философските намеси в научната практика и по друг начин. Философията отдавна е установила, че познанието върви от единичното, през особеното към общото, тихомълком помествайки под термина "познание" онези постижения, които бавно, стъпка по стъпка и под формата на стриктни конкретизации предлагат специализираните науки. Това виждане обаче е неправилно. То избягва да отчете дедуктивната интерпретация на битието, която, казахме, не е каприз на съзнанието. Без нея познавателният процес не само че не може да напредва и да пребъде, но изобщо не би бил възможен, тъй като самият той, като обективно течащо явление, няма друг път на развитие, освен непрестанно да снове между единичното и общото.
          Не случайно сериозните изследвания върху историческия ход на процеса показват, че същият наистина върви от единичното през особеното към общото, но не в този праволинейно-монотонен порядък, а посредством специфични скокообразни движения. Първо от единично от­скача в общото. След това от общото се връща в особеното с най-ниска степен на общност, което стои непосредствено до първоначалното единично. После отива пак в общото, за да се върне вече в съседното особено с по-висока степен на общност и т.н. Т.е. усвоява двустранно масива на особеното, формирайки по този начин спираловидно тяло и стигайки накрая до някакво условно последно особено, което граничи с общото или, по-скоро, се прелива в общото. (1, стр. 58-104)
          Всъщност познавателният процес представлява редуване на тенденциите на засилване ту на частнонаучните теория и практика, ту на философските обобщения. Така че, в крайна сметка, въпросното му змиевидно движение се явява единствено възможния способ за глобалното напредване от единичното през особеното към общото. При това положение е очевидно, че ако от тази начупена линия се премахне дори само едно философско гмуркане в общото, то познавателният процес ще се окаже прекъснат на това място, което означава, че по-нататък няма как повече да се конституира и значи ще престане да съществува като такъв.
          Всичко, казано до тук, ни връща към разбирането, че винаги са в сила като възможности два познавателни погледа върху обектите и явленията в действителността. Първият, частнонаучният откъм техните единични белези, свойства, параметри и пр., а вторият, философският – откъм общите им характеристики. Сиреч, философията не бива просто да преразказва със свои думи това, което решават и казват частните науки, а може и трябва да осъществява самостоятелно собствен подход към проблемите с ясното съзнание, че е напълно по силите й да ги решава по пътя откъм общите им закономерности, които решения да вместват в себе си всички други с по-ниска степен на общност.
           Не е излишно да повторим, че философията е в състояние и е длъжна еднолично да се произнася по всяко случващо се събитие, като частнонаучните извлечения по това събитие не могат да излизат извън границите на установената за него философска рамка. Те трябва само все по-подробно и все по-категорично да я утвърждават и запълват. В противен случай, ако влизат в противоречие с доказано непоклатима философска теза, те следва да са неистинни.
         Ето защо разглеждането на частните теории може да става и концептуално, от гледна точка на спазване или не на строгите правила на общото познавателно течение. И този контролен натиск върху тях трябва да е задължително изискуем. Точно от така изяснените позиции считаме за наложително, ще покажем защо, да проведем изследване на твърденията за абсолютна относителност на покоя и движението, прокарани в науката от специалната теория на относителността.   
         Въпросната теория се появява с елементи на будеща страхопочитание загадъчност, поради вземаните на сериозно ред нейни, видимо загърбващи разума, изводи, залагащи почти изцяло на голата вяра, тъй като произтичат от едно постулативно приемане със съмнителна чистота. Всъщност, противно на твърденията, и до ден днешен около заключенията й цари неразбиране.
          Като частно научно знание теорията представлява една стройна математическа разработка. Физическото й тълкуване обаче стои под въпрос. Някои съществени общодисциплинарни съображения ни карат да го считаме в повечето му трактовки за несъстоятелно.
         Навлизането на теорията дълбоко в същностните характеристики на обективната реалност я изправя пред необходимостта да прави ред генерални заключения, с които тя, за съжаление, не успява да се справи, понеже те не са неин приоритет, а са безспорен такъв на философията. В тази връзка нашата задача е да се спрем на нея откъм всеобщите й стой­ности, които представлява, останали до днес без нужното внимание.
          До изтъкнатите в началото възгледи за двояката природа на нещата ни е довела вековната опознавателна практика на човечеството. А днес сме стигнали не само до категоричното убеждение, но и до необоримото знание, че всеобщият принцип на устройство на реалността е принципът на противопоставянето, който е принцип на определеност. Не едно и две доказателства сочат, че противоположностите лежат в основата на мъдростта на природата. Че те са изходните елементи за творчество на нейната съвършена лаборатория. Това именно е онази безупречна и неопровержима философско-познавателна нишка, от която всяко мърдане встрани носи сигурно заблуждение за ума.
            И ето сега специалната теория започва енергично да ни уверява, че в горната непробиваема твърд е открила една пролука, едно изключение от принципа на противостоене (разбира се, на базата на свое априорно приемане, защото иначе просто няма как). То, според нея, е при двойката състояния "покой-движение", които, видите ли, са абсолютно равностойни, респективно абсолютно относителни, въпреки очевидната им противоположност. (2, стр. 17, 18) Да онагледим това несвойствено схващане с познатите две постановки: 
         1. Пред нас са паркирани два съвсем еднакви автомобила – системи К(x, t, m) и K"(x", t", m"). Липсата на движение на едната спрямо другата води до отсъствие на какъвто и да е различителен (определителен) знак между тях. Това ги обезличава напълно; прави ги абсолютно относителни, понеже е безразлично коя ще е К и коя K" – (x=x"; t=t"; m=m").
         2. Колата-система K" започва да се движи инерциално със скорост v спрямо оставащата в покой кола-система К. Различието на този случай от първия е безспорно. Може ли тогава и тук системите да са абсолютно относителни? Утвърдителният отговор би бил груб алогизъм. Но тъкмо той е възприет за правилен с твърдението, че е все едно дали K" седвижиотносно К със скорост v или К се движи относно K" със скорост –v. Т.е. двете системи продължавали да бъдат абсолютно тъждествени.
         Този отявлен парадокс ни заставя да се заинтересуваме от философския въпрос за технологията, по която се стига до правомерните решения. На пръв поглед ни се струва, че специализираното познавателно дело се осъществява по различни, повече или по-малко сложни, методи. Че всяка наука си има свои автономни способи да се добира до заключенията. Че мисълта на всеки учен търси и намира оригинален път към реализиране на способността си да отрази обективитета. Но истината е съвсем друга. Многообразни са възникващите научни проблеми, а разрешаването им се извършва по една типова методика, диктувана от противопоставеното устройство на реалността. За какво става въпрос?
           Изглежда все още не е ясно, че, за да сe познае даден обект, е необходимо и достатъчно той да се определи като качество и количество. Това максимално обобщаване води до унифициране и на определителния подход. Определянето става достъпно за извършване чрез обикновеното сравняване на подлежащото, явяващо се налична теза, с образеца, влизащ в ролята на антитеза.
          Този метод, споменахме, е предопределен от двояката природа на обективитета. Именно тя осигурява възможността за извършване на оценка. Всеки две страни стават достъпни за дефиниране само едната спрямо другата, едната чрез другата. За реализирането на тази възможност очевидно е нужно двете да бъдат едновременно сетивно обхванати. Т. е. това е условието, което дуализмът изисква да се предпостави, за да се случи изясняването на двете сравняеми. Единствено на базата на такова противопоставяне става възможно за всяко от тях да бъдат определени както вида му (неговата качествена оценка), така и величината му (неговата количествена оценка).
            Всъщност условието за едновременно сетивно обхващане не е нищо повече от изискване за осъществяване на съпоставителна (оценъчна) подредба на изследваните обекти, изискване за привеждането им към възможност за сравняване.
          И тук, с намесата на сетивата в сравнителната процедура, възниква един принципен проблем – може би най-сериозната, главната въпросителна, поставена пред познавателните способности на ума. За да проличи отчетливо за какво става въпрос при тази същностна част от процеса на сравняването, трябва изрично да се спрем на нея.
         Природата държи изправени пред съзнанието обекти и явления с най-различни количествено-качествени характеристики. То, казахме, има предназначението да ги сравни, за да може по този начин да ги определи и значи да ги познае; да отрази под формата на конкретно знание тяхното реално съществуване. За извършването на тази работа обаче на практика изниква една съществена трудност. Човешката сетивна система, която опипва обективитета и подава събраната информация на мозъка за извършване на познавателните операции, има ограничен обхват на действие – диапазона на чувствителност на сетивните органи. Т.е. те са със заложен ограничен достъп до обективната реалност. Възприемат я само в зоната на видимост, която се регламентира от рамката на техния отворен прозорец към нея. Останалата част остава скрита за тях.
            Тогава има ли право съзнанието само по това частично оголване на тялото да съди за неговата цялост? Може ли по предоставените му от сетивата, де факто относителни данни, да гради верни представи за стоящата пред него действителност в преследване на абсолютната истина за нея? Формированията, които то съзира през сетивния прозорец, не са ли резултат от случайно стекли се обстоятелства? Изобщо не съществува ли принципна невъзможност за отразяване на обективитета в неговите абсолютни очертания? И защо умът, напротив, излъчва увереност, че постига тази заветна цел? Защо сме сигурни, че от сетивно досегаемото материално стълпотворение могат да се вадят закономерности, което и правим в научните си занимания?  
         За да дадем отговор на тези въпроси нека илюстрираме проблемната сетивно-мисловна дилема чрез опит с две клечки с различна дължина, на които единият край е скрит, а по останалата видима част трябва да се познае по-голямата от тях. Спираме се тъкмо на тази постановка, тъй като тя наподобява естествената среда, в която работи съзнанието. 
            В случая са възможни само три варианта на подреждане:
          1. Разполагаме двете клечки произволно една спрямо друга. После скриваме в стиснатия си юмрук долните им краища. Така дължината на тяхната стърчаща част става въпрос на чиста случайност. Ето защо по нея по никакъв начин не може да се установи коя от клечките е по-дълга като цяло и значи изобщо не може да се реализира сравняване. Такова е разполагането им при теглене на жребии. Природата обаче явно не се основава на него. Не е устроена така безпринципно, така хаотично, така хазартно, след като на всяка крачка ни сблъсква със закономерности, достъпни за разкриване именно по видимите разлики.
           2. Подравняваме двете клечки отгоре – в частта, която виждаме. Така различието им ще остане скрито в стиснатата ни длан. Това положение ни изправя пред повсеместни тъждества, обезсмислящи сравняването, което не отговаря на истината. Този начин на базиране очевидно не се следва от природата. Ето защо той също трябва да отпадне.
          3. Подравняваме двете клечки отдолу, след което скриваме този им край в шепата си. Така разликата между тях ще се появи във видимата стърчаща част. Сега, след като знаем за наличието на долното общо начало, вече със сигурност можем да кажем коя от двете е по-голяма, със сигурност можем да ги сравним, със сигурност можем да хванем всички следствия, произтичащи от тази разлика, и да ги отнесем към пълната, към абсолютната дължина на клечките. Този трети случай, без съмнение, не става за теглене на жребии, но е единствено подходящия за извършване на сравняване, ерго за познавателно напредване.
         И понеже умът постига такова напредване, значи той работи тъкмо по тази схема. Значи той е убеден, той знае, че нещата в природата са организирани именно по този начин – подравнени отдолу в частта, оставаща скрита за сетивата, и с видимо за тях различие отгоре, по което биват установявани природните закони. Т.е. линията на показване на клечките се явява относително нулево начало, но разликите спрямо него са валид­ни за цялата дължина, понеже скритите части са тъждествени. Или относителната нула е в сила само поради наличието на абсолютна такава.
           Тук считаме за нужно да вметнем за сведение, че умът просто няма как да не се придържа към това природно устройство, тъй като то е резултат от действието на йерархично пръв, изходен закон на обективитета, който наричаме "принцип на определеност". (1, стр. 204-267) Ето защо трябва да сме повече от сигурни, че произтичащите от него следствия на развитието, включително и скоростите, не могат да правят изключение от изтъкнатата подреденост.
Направените до момента познавателни стъпки водят до заключението, че всяка научна теоретизация по същество представлява стандартна качествено-количествена сравнителна процедура. Това не може да не важи и за специалната теория. Сравнявайки системи К и K", тя цели да установи дали мащабите им остават тъждествени и след задвижването на K", както мисли Галилей (точно затова въвежда принципа на относителност), или започват да се различават, до какъвто извод стига Айнщайн (така, без да съзнава, опровергава съществуването на такъв абсолют по законната логика: x=x"; t=t"; m=m" – има относителност, xx"; tt"; mm" – няма относителност). Различието довежда до формиране на две противоположни гледни точки, постановявайки по този начин определеност. Всичко друго ще е умосътворено, ще е измислица.
           Техниките на сравняване са известни. (1, стр. 336-341) То може да се осъществи по два начина – директно и индиректно. На първия няма да се спираме, понеже е с ред неудобства и почти не се ползва.
          Другият метод, индиректният, се извършва с помощта на мерна единица-мащаб М (в силогистичната форма тази роля изпълнява средния термин) в няколко последователни операции:
         В началото всеки от обектите поотделно, да ги обозначим с А и В, се съпоставя (противопоставя) с мащаба – А/М=а и В/М=в (в силогизма това са съставените първо и второ предпоставъчни съждения). Поради самостойното съставяне на тези две помощни отношения, при тях е в сила принципът на относителността. Но след това те се обвързват в зависимост, което води до елиминирането на мащаба (на средния термин) – (А/М)/( В/М)=А/В=а/в . Така достигнатото отношение а/в е и крайният резултат (умозаключението) от сравняването на обектите. Направената връзка помежду им, с последващото сравняване, довежда до ликвидиране на относителността. Обектите стават определени един спрямо друг.
           Индиректният метод е универсален. Той дава както качествена, така и количествена оценка и позволява с необходимата точност единият обект да бъде измерен "тук и сега" (относителен резултат), а другият – "там и после"(относителен резултат), след което данните са съпоставими напълно валидно (ликвидиране на относителността). Но предполага мащабът "тук и сега" да остава непроменен "там и после". Лесно разбираемо е, че, за да бъде изпълнена тази задължителна предпоставка, условията на измерването "тук и сега" трябва обективно да се запазват същите "там и после". Това изискване ще е изпълнено само при положение, че измерванията се провеждат върху два обекта от една и съща система или върху два обекта от две различни системи без относително движение помежду им (което е равносилно на една система).
           От този разбор на сравнителната техника стигаме до извода, че, освен измерването-сравняване да става при едни и същи условия и значи в една координатна система, с един и същ мащаб, друга възможност не съществува нито теоретично, нито практически. Досежно крайното уравнение при относително движещите се системи трябва да може да се прибира (да се съставя) в К и в К" поотделно. При това, както се подразбира, двете му изразявания следва математически да преминават едно в друго, което значи да водят до надлежно обосновани и логически свързани обобщителни изводи.
           С други думи, ако системите след задвижването на К" остават тъждествени, трябва получените записи на уравнението в двете системи да са абсолютно идентични, свидетелство за тъждественост и на заклю­ченията. А ако системите след задвижването започват да се различават, трябва да са налице записи, сочещи за противоположност на заключе­нията. Друга възможност е изключена.
          И така, как се формира сравнителната процедура при относително движещите се системи? Как да се приложи в случая индиректният сравнителен способ, така че той да стигне до обикновеното сравняване в една система, едновременно с това отчитайки движението?
        Близко до ума е да преценим, че, за да стигнем до верен краен резултат, сме длъжни предварително да сравним мащабите на системите, когато те са в относителен покой (за удобство да ги направим абсолютно равни). Единствено така можем да хванем евентуалното им различие след задвижването на единия.
         Самата технология на провеждане на сравняването също винаги е безусловно една и съща. Знайно е, че всяка теоретична задача първоначално започва с текст, имащ за цел да я формулира. Бива изразявана като текстово условие – описание на постановката, съдържащо в свободен порядък известни факти и приемания за обхванатите обекти-величини, включително някои данни за техните взаимни отнасяния.
            От същата фактическа предпоставеност на текста тръгва да извлича изводите си и специалната теория. Колкото и да отбягва да коментира статута на системите, съвсем очевидно е, че относителната скорост Vмежду тях просто няма как да се получи с тази си стойност, освен да е измерена спрямо някаква скорост "нула". Затова теорията се вижда принудена от време на време да споменава приемането си, че К" се движи относно К, от което следва, че К ще е в покой, понеже при нея ще липсва параметъра скорост или скоростта й се схваща като нулева. (2, стр. 25, 26) И, тъй като главна тема на теорията е движението, тази характеристика се явява основополагаща за система К. Затова от тук нататък тъкмо с нея тя ще участва в сравняването.
            Спрямо тази нула скоростта на светлината има стойност с . Или, съгласно условието на задачата, пред нас е абсолютния диапазон на скоростите – от 0 до с . Така параметрите на система К автоматично се схва­щат и отразяват в задачата като изправени върху нулева природна кота. Затова, докато запазват това си положение, при тях липсва възможност за промяна от каквото и да е предно действие.
            Тук се налага да отбележим, че, ако в условието на задачата на теорията беше залегнало като факт и движение на К относно някаква трета система, то трансформациите на Лоренц щяха да вземат предвид това и да се получат с друга конфигурация, отчитайки по съответен начин относителното движение на К" спрямо К и общото им спрямо въпросната нова система. Но с нейното постановяване природната нула на скоростите отново ще е налице.
            Според текстовите данни на теорията видяхме и представихме скоростта с на светлината така, че тя се очерта като постоянна величина само спрямо нулевата позиция на система К .Затоватук ще са безусловно възможни синхронизация на часовници и абсолютна точност на разчетите. В случая К се явява реално непостижимата абсолютна система. 
            Естествено възниква въпросът за величината на светлинната скорост и в системите, междинно движещи се в рамките на скоростния диапазон 0 - с . За всички тях със сигурност можем да твърдим само това, което твърдо сме установили. А то е, че в тези реални системи, респективно в нашата система K", скоростта на светлината е постоянна във всички посоки със същата стойност с , но единствено що се отнася до измерването й от началото до края на затворения контур "отиване-връщане". Това означава постоянство на средната светлинна скорост от изминаването на този контур и съответна невъзможност (забрана) да се синхронизират часовници и да се получава абсолютна точност на разчетите при измерване на разноместни събития.
         И така, технологията на сравняването се свежда до много същественото действие от даденостите в текста на задачата да се открие и извади наяве схемата на обвързаност на величините, след което, в зависимост от нея, да се извърши подреждането им по строго определен начин – казаното горе привеждане към възможност за сравняване, представящо тяхното реално качествено-количествено съотнасяне.
          Съдържанието на тази дейност се състои в откриване на начин за изравняване (за подравняване, за уравняване) на величините, на всичко онова, за което ни известяват текстовите условия. Всъщност тя представлява търсене и намиране на възможност за специализираното математи­ческо подреждане в уравнение на текстовите данни, което върви в след­ната последователност:
              Умът, след дълга анализно-синтезна дейност (след безброй прости сравнителни операции), успява да осмисли връзката между величините от текстовото условие. След това, по реда на тяхната взаимна зависимост, той ги систематизира примерно в двете групи А и В. После, казано условно, изправя едната група, да речем А, опирайки долния й край върху твърдата кота "изравняване", явяваща се кота нула. От този момент нататък група А вече представлява издигната теза. Следващото действие е върху същата начална плоскост до (срещу, против) група А да изправи група В, която по този начин започва да играе ролята на антитеза.
           Именно при това обвързване-противопоставяне на двете групи отгоре става достъпна за изследване и определяне разликата между тях, да я представим като положителен коефициент к, отличен от нула и единица. Всъщност с тази подредба умът изгради конструкцията на сравнителното уравнение, примерно А=к.В, където знакът за равенство, казахме, е долната нулева, изравнителна линия. Самото нулиране добива явен вид с прехвърлянето на всички членове от едната страна на равенството. При това промяната на знаците говори за противопоставеното им положение.
           По начина на построяване на уравнението става ясно, че в този си вид то изразява гледна точка А. Ако горните операции се извършат в обратна последователност – като първо изправим група В, след което срещу нея вдигнем и група А, – ще преминем към гледна точка В. Очевидно е, че, ако от гледна точка А се премине към гледна точка В, разликата между групите няма да се промени, тъй като не променяме принципа на тяхното подреждане. В този случай сравнителното уравнение ще има вида В=А/к. Просто двете лица на едното и също уравнение изразяват двете противоположни гледни точки, които то е съчетало в себе си, противопоставяйки двата обекта А и В, за да може да ги сравни.
           От тук произтича много важното заключение, че където има уравнение, там просто не съществува възможност да липсва противостоене с присъщите му две противоположни гледни точки; уравнението изразява тяхната обвързаност.
         Или математическата практика на съставяне и решаване на уравнения не е творение на разума; не е измислена от съзнанието за някакъв вид удобство и рационалност. Това е единственият, предложен ни от природата, метод за извършване на сравняване – чрез уравнение, което означава чрез противопоставяне, при изравнени отдолу краища. По абсолютно същия начин – ежесекундно съставяйки и решавайки уравнения – работи централна нервна система на човека.      
           Сега, след като сме наясно с едната единствена технология на сравняването, да приложим тези природни предписания към системи К и K" в случая с инерциално движение между тях (случаят без относително движение обяснимо защо не занимава физиката). Нека обаче още веднъж дебело да подчертаем простото и единствено условие за реализиране на сравнителна процедура съгласно индиректния метод. А именно:
            За стигане до правилната оценка е необходимо и достатъчно един­ствено параметрите на двете системи да се измерят с една и съща непро­менлива величина (мащаб). Нищо повече. И най-малкото отклонение от тази ясна процедура ще я лиши от обективност. Сиреч, тук липсва каквото и да е място за импровизации.
            В случая не е необходимо никакво постулиране. Величината-ма­щаб вече е открита; установено е постоянството с на скоростта на свет­лината (вторият постулат в теорията е неточен, видяхме защо). Следва включването на с в сравнителните операции със спазване на описаната технологична последователност, при което се получават така наречените трансформации на Лоренц, а именно                      (полагаме b=(1-v2/c2)1/2):
 x"=x/b-v.t/b ; t"=t/b-v.x/c2.b; съответно за масите m"=m/b (1)  
          С тези уравнения сравняването е постигнато в неговата гранично прецизна форма. Те са израз на съотношенията между параметрите на системите. Но трябва изрично да подчертаем, че зависимости (1), както се вижда, показват сравняването единствено откъм движещата се гледна точка K". За да разберем как изглежда същото откъм неподвижната сис­тема К, следва само да ги решим относно x, t и m (видяхме, че тези пра­вила на логиката и математиката произтичат от природната връзка на двете противни страни), а именно:
  x=x".b+v.t ;     t=t".b+v.x/c2;       m=m".b                  (2)
           Това е вторият, противоположният вид на горните уравнения. С неговото формулиране сравнителната процедура се счита за коректно завършена. Резултатите от нея са еднозначни и разбираеми:
          Съгласно (2), с увеличаване на скоростта се регистрира смаляване на движещите се грам, метър и секунда (m", x", t"), мерени с мащабите на неподвижната система К (сравняване в система К).
           Съгласно (1), с увеличаване на скоростта се регистрира нарастване на покоящите се грам, метър и секунда (m, x, t), мерени с мащабите на движещата се система K"(сравняване в система K").
           Изводите от тази фактология са категорични:
1. След задвижването на K", двете системи от тъждествени стават противостоящи. Започват да се различават по статус, а оттам и по своите мащаби (има уравнения – има противостоене).
            2. Измерването от системата в покой К ще дава действителната картина на различието, понеже мащабите й остават постоянни (липсва причина те да се променят).
           3. Измерването от движещата се система K" ще дава огледалната, привидната, недействителната картина на различието, понеже мащабите й се смаляват от движението (мерени със смаляващите се мащаби на K", постоянните мащаби на К изглеждат като нарастващи).

           Тук е видна ролята на коефициента b=(1-v2/c2)1/2       (теорията не разбира добре този фактор). Неговата обективно извлечена конструкция регламентира трансформиращата му функция за мащабите на системите, когато действията се прехвърлят от едната в другата. А именно: 
          Обратната корекция, "разделяне с b" на величините на система К (измерени с нейните мащаби), привежда последните в система K", ги приобщава към метриката на K". Т.е. това са техните стойности от измерването им с мащабите на K". Те следва да се считат за огледално абсолютизирани стойности.
          Трябва да е ясно, че нулите в природата са обективна даденост като абсолютни материални начала, по едно във всяко физично направление, определящо твърдо закрепена изходна позиция. Без такова зануляване просто няма да има закономерности.
          Една нула може да бъде релативна, подвижна, с множество местоположения, само в човешката познавателна практика. Това е нула, приета като такава за удобство. Самата възможност за конституиране на подобно избираемо начало, запазващо природните закономерности, дава да се разбере, че такава относителна нулева точка е отдалечена на точно определено разстояние от истинската, от абсолютната нула в дадената област. Без абсолютни нули ще цари пълен произвол в отчетите, тъй като всяко отнасяне ще е само за себе си и с моментна валидност.
           Примерно, на такава относителна нула при температурите се основава скалата "целзий". Могат да се ползват неограничен брой подобни скали, при което отчетът в една ще се привежда към всяка друга, запазвайки истинността си. Т.е. регистрирано температурно отношение в скалата "целзий" ще запазва точно тази си детерминираност и във всички останали скали. Същото важи за отчета на всяка величина, включително и на скоростите.
            И така, ако свържем със скоростта с на светлината една система, да я наречем Кс , тя ще се яви абсолютна, тъй като, от една страна, ней­ните параметри повече няма накъде да се променят и значи ще остават постоянни, а от друга, в нея светлината ще има скорост нула. Т.е., спрямо тази горна нула всички скорости във вселената ще се подредят в огледален ред – от огледалната нула (реална с) на Кс , до огледална с (реалната нула) на К. С една дума, когато скоростта расте от 0 до с в реалната скала, всяка величина търпи промяна единствено от измеренията си, които е имала при долната нула, до измеренията си, които е придобила при горната нула.Двете граници, в качеството си на долна и горна линии на постоянство, са привилегировани. Те определят акваторията на развитието. Това е принципното дефиниране, отчитащо природната нула.                
            Не е излишно още веднъж да повторим: Движещите се инерциално една спрямо друга системи К и K"ще са подвластни на принципа на относителността само в положение на независими, "изолирани лаборатории". В такава ситуация винаги изглежда, че се движи другата (несобствената) система. Но знаем, че зад това възприятие се крият две противоположни възможности: то или е мнима, огледална гледка (поучителен е примерът с геоцентризма), или е самата действителност (установеният сетне хелиоцентризъм). Друга вероятност не съществува. Вярната визия се разкрива от сравняването. Намери ли се начин за тяхното обвързване, което означава за тяхното противопоставяне, а такъв винаги съществува обективно, те стават една спрямо друга определени. Сравняването води до преодоляване на относителността и постигане на определеност.
            Другояче казано, движението в случая е едно единствено – на K" спрямо К . Обратната релация е само негов огледален и значи недействителен образ. Самото наличие на огледална гледка потвърждава противо­стоящото положение на системите. Или относителност има само когато гледната точка е една. С откриването на втора такава, относителността преминава в определеност.
           Такава е логиката и технологията на сравняването, респективно способът, по който се осъществява всяка познавателна стъпка. Извън тази полоса на, един вид, познавателно инженерство, няма реалност. Няма място за наука.
            Разбира се, този факт съвсем не пречи и там да кипи своего рода познавателна дейност. Но, в крайна сметка, всичко в нея се свежда до псевдо научни отражения, до екзорсизъм и какво ли още не. Или нека образно го кажем така: Извън разгледаната методика всичко се свежда до не безизвестните изследвания и спорове относно броя на дяволите, които могат да се разположат на върха на една игла. И да доуточним: този род познавателни усилия произтичат от принципната невъзможност (принцип на определеността) до истината да се стигне по друг начин, освен чрез преминаване през заблуждения. В този смисъл специалната теория задоволява обективната необходимост от съгрешаване.
             Връщайки се на нея, да откроим мястото на отклоняването й от природната норма. В началото тя тръгва добре, понеже друг път за подхождане не съществува. Но след правилните технологични стъпки на достигане до изразите (1), отива към пълно опорочаване на сравняването; натрапва на действието своя първи постулат, ерго собственото си виждане за принципа на относителност, явяващо се излишно, ненужно за сравнителните операции условие, накърняващо обективния ход на съизмерване на системите (та нали тъкмо течащата процедура е призвана да утвърди или отрече наличието на такъв принцип-абсолют). По този начин теорията успява да прокара контрабанда в науката свои правила на водене на познавателна практика, от които сравняването става манипулирано, некоректно, изфабрикувано. Затова тя е длъжна да обясни защо, по каква причина сътворява тази своя сравнителна метода. Какво й пречи да се придържа към обичайната?
           Въпросната приумица, това незачитане на стандартната процедура, отпраща теорията отвъд границите на здравия разум. Довежда я до ред смайващи изявления, които биха били чудовищни, ако не бяха така отявлено нелепи. На тяхна база тя започва да гради една физика с откровено смехотворни визии относно ефектите от движението. Такова е твърдението й, което с покъртителни усилия се мъчи да обоснове, че, при светлинна скорост, в станалата нула дължина се съдържа безкрайно голяма маса. В действителност сме свидетели на забъркана невъобразима каша от реални и огледални ефекти. Скъсяването на дължината е реално явление (2), а нарастването на масата – огледално (1). Съгласно (2) в нулата дължина и масата е нула. Също така с нарастване на скоростта времето не се забавя, а се забързва.
           Тъй като идеята за абсолютна относителност на движението, поразявайки самите устои на света, дава разсейки назад в следствията под формата на почти наивни несъобразности, до констатацията за нейния противоприроден характер може да се стигне и по много други пътища – както изхождащи от самата физика, така и намиращи се далеч от нея. Стига към въпроса да не се подхожда предубедено.
 
              Литература
               1. Николов А. – Към смяна на идеите във философията и физиката,      С. 1999
             2. Паули В. – Теория относительности, М. 1983
____________________________________________________________
Александър Николов © 2010-2012  Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2012)


  







Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: alniko
Категория: Технологии
Прочетен: 263253
Постинги: 125
Коментари: 122
Гласове: 82
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031