Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.09.2010 17:16 - ФИЛОСОФИЯ НА ОБЩОТО И НА ИДЕЯТА ЗА ПОДВИЖНОСТ НА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИТЕ
Автор: alniko Категория: Технологии   
Прочетен: 859 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 04.07.2012 17:33



     
Това, което се преподава като съвременна философия, представлява позорно абдикиране на философията от стойностната наука.
        Не можем да не се съгласим единодушно с изказването на Енгелс, че във философията на античността се появяват в зародишна форма почти всички по-сетне застъпени и развивани онтологично-гносеологични възгледи. (1, стр. 57) Това положение, само по себе си възхвално за проницателността на древните мислители, всъщност представлява реализация на възникнала от обективния ход на познавателния процес необходимост тъкмо на този етап на развитие да бъдат издигнати вече формирани светогледни ориентири.         Същите, в качеството си на начални детерминации, макар и удивително далновидни, естествено биват обременени с всичката детинска наивност, свойствена на прохождащото познание. Впоследствие, с неговия напредък и натрупването на все по-солидни неопровержими знания, разбиранията за повечето от началните основополагащи стъпки биват в значителна степен променени.          Има обаче и издигнати тогава тези, които до ден днешен не са претърпели никаква сериозна познавателна доработка. Които съвремието дословно преповтаря, само дето им натрапва по-разширен смислов състав – "новаторство", често видимо неуместно, граничещо ако не с неразбиране, то значи с вяра в чудеса.          Две такива тези, които тук конкретно ще занимават мислите ни, са:           1. Гледището на Аристотел, че общото в единичните неща няма свое самостоятелно съществуване. (2, стр. 135, 147)         2. Гледището на Хераклит, че противоположностите са подвижни; че преминават една в друга. (3, стр. 51, 52) Не е необходимо да обясняваме възловото значение на тези две становища за системата на познанието. Именно затова, а и изобщо поради обективния стремеж към истината, се налага тяхната достоверност да бъде подлагана на непрестанни проверки. В тази връзка е озадачаващ факта, че съвремието, без никакво колебание, ги приема за абсолютно вярно отражение на реалността. Даже днешната им по-широкомащабна употреба, имаща се за образец на диалектическа логика, всъщност, както отбелязахме горе, на места до такава степен хиперболизира техния смисъл, че самото им терминологично звучене добива нереалистичен оттенък за всеки добре формиран стереотип на мислене. В действителност тези, да ги наречем, антично-съвременни виждания допускат опониране, тъй като определено не постигат в нужната степен правдив рисунък на реално случващите се събития.          Научната порядъчност, към която всеки изследовател изпитва обясним пиетет, изисква както усвояване на частната фактология и практика, чийто позитивизъм винаги е добре дошъл за познанието, така и съобразяване с общите положения, които, знаем защо, са по-трайни, по-устойчиви. Всъщност познавателното напредване представлява непрестанно мигриране между тези две раздалечени течения. Затова изглежда учудващо, че един такъв плътен проучвателен трафик все пак е пропуснал цитираните гледища да прекосят вековете и научното полезрение, без да претърпят каквито и да е промени.          Несъмнено изследването относно същностната природа на общото и на противоположностите трябва да започне от една предварителна подготовка, включваща разсъждения върху органичните характеристики на работа на човешката анализаторна система, тъй като тъкмо те се явяват първосъществени за хода на познавателния процес. А тук правило номер едно е добре познатото и обяснено принципно положение, че без усещания не може да има никакво познание. От него произтича началният ни интерес не толкова към механизма на отреагиране на сетивата, колкото от обстоятелствата, предизвикващи неговото задействане. И понеже вече сме наясно с тях, знаейки формулата, по която работи нашата сетивност (4, стр. 178-185), а именно: контактуване + различие = противопоставяне = усещане, то остава само, анализирайки я, да проследим изискванията, които тя поставя (обективните необходимости, които удовлетворява).           От тази същностна схема на действие на сетивната система на пръв поглед изглежда, че условията "контакт" и "разлика" дават пълна свобода на възможностите за реализиране на усещания и в посока на контактуването, и по отношение на различията, понеже, от една страна, няма видими законови пречки или забрани за осъществяване на иницииращите контакти, а от друга, разликите, в смисъла на качествено-коли­чествени позиционирания, представляват неизброимо множество. От тук същата представа за безпределност на областта на сетивната реактивност витае и около съчетаването на двете условия.          Но това първоначално чувство за безпределна постановъчна свобода на усещанията е привидно. В действителност съвсем не е така. Решаващите условия "контакт" и "разлика" не само че не вещаят абсолютна освободеност на възприемане на външния свят, а оттам и на мисленето върху него, но даже напротив – говорят за наличието на граници при обхващането му, естествено, произтичащи от самата структура на обективитета. Ще започнем разкриването им с анализ на условието "контактуване", засягащ пряко и същността на общото.         Всеки ще се съгласи, че осъществяването на контакт може да се реализира директно единствено между контрагенти с материална обективност. И понеже в случая едната страна се представлява от сетивните органи, за чиито материален статус нямаме никакви съмнения, то произтича задължителното изискване, което всъщност се явява ограничение, и дразнителите да имат материален произход. Това условие на практика е изпълнено; със сигурност сме установили, че и осезателните, и звуковите, и зрителните, и обонятелните, и вкусовите усещания се причиняват от влизащи в непосредствен допир със сетивата материални обекти.          Ограничението за материалност на дразнителя, от своя страна, предопределя неговата безусловна конкретност, понеже е повече от ясно, че не може да има материална проява, която да не е конкретна. Разглеж­дането на обектите в известна непълнота, като съществуващи само в отделни аспекти, изобщо абстрактното им представяне чрез целенасочено изчистване на една или друга тяхна подробност, са само познавателни похвати, прилагани от съзнанието в практиката на отразяване. Реално такива и подобни на тях положения са чужди на природата.         На свой ред, анализът на фактора "конкретност" навежда на категоричното заключение, че тук при никакви обстоятелства не може да става въпрос за друго, освен за нещо единично. Единичността е синоним на конкретиката. Светът, като конкретен във всеки свой пространствен и времеви отрязък, следва да представлява сбор от единичности. А сетивността се е приспособила да възприема тъкмо тази действителност.            По пътя на горните разисквания стигаме до крайния извод, че, за да се реализира необходимостта от контакт за получаването на усещане, обектите-дразнители трябва да са от материално естество, което означава да имат своята предметна единичност. И обратно, от гледна точка на условието "контактуване", на първо време установяваме, че обективната реалност, влизаща в допир със сетивата, просто няма как да не е материално детерминирана среда; среда, структурирана от конкретни единичности.          Около това заключение обаче възникват недоразумения. Знаем, че, именно на базата на усещанията, второсигнално възниква понятийният апарат, явяващ се идеално отражение на възприеманата материална действителност. И ето че в него се сблъскваме, от една страна, с общи понятия като "плод", "растение", "материя"..., всяко изразяващо, на пръв поглед, абстрактна обстоятелствена обособеност, а от друга, с понятия от рода на "идея", "енергия", "чувство" и пр., визиращи разни, безспорно, идеални присъствия в реалността. Обяснимо идва питането по какви данни подобните понятия биват изработвани от съзнанието, след като то формира нашите представи единствено по усетените единичности с конкретна материална предметност. Как се е стигнало до битието им, без да са материално подплатени? Или са своеобразни помощни постройки на ума, негови "дописвания" на сетивната информация, диктувани от необходимостта за осъществяване на мисловните преходи?          За получаването на правилен отговор на подобните въпроси вече разполагаме с достигнатите принципни и еднозначни ограничения, както следва: 1) Не може да се създаде понятие за нещо неусетено и 2) На усещане се поддават само материалните субстанции, форми, белези, свойства, знаци, качества, признаци, черти, особености и др.         Съгласно тези две непоклатими опори, щом сме стигнали до знание за общото и идеалното, те със сигурност са обективни реалности, по някакъв начин проявяващи се на материална основа, благодарение на което сме ги усетили (са станали достъпни за сетивата ни). В този порядък нека първо да видим как стои въпросът с действителността на общото? Най-уместно за целта е нагледно да проследим начинът на изработване на общите понятия.         Да вземем за пример понятието "ябълка". Съзнанието първоначално няма познание за този обект. Той е нещо, което държим в ръка и вкусваме. Самата технология на изработване на понятието за него се състои в поредното опитване на 1, 2, 3....n…подобни обекта. Така за тях се добиват комплексни вкусово-обонятелно-осезателно-слухово-визуални усещания, които, видяхме, не могат да бъдат провокирани по други начини, освен от налични конкретни материални вещества, белези, свойства... На тази база идва решението, че става въпрос за вкусване на ябълки. Изработва се понятието "ябълка", което е най-простото общо понятие за постановката, тъй като всяка една от безкрайния ред консумирани ябълки е сама по себе си единствена и неповторима както на дървото, от което сме я откъснали, така също по дърветата в цялата ябълкова градина, а и във всички ябълкови градини на планетата Земя...           Без съмнение, броят на тези единични ябълки граничи с безкрай­ност. Те са изходните единичности, от които съзнанието тръгва да напредва, считайки обаче за ненужно да облича в собствени понятия безбройните оригинали (решава, че не е необходимо всяка отделна ябълка да бъде номерирана или именувана).         В случая правим извода, че съзнанието формира понятието "ябълка", съобразявайки се с общите отнасяния на този вид обекти помежду им, и за да ги различи от другите обособени видове – праскови, круши, сливи... То вече явно е осмислило разните видови общности като ново познавателно ниво, стоящо непосредствено над основата, с нейната безкрайна индивидуална представителност. Тези общности пак са много, но са значително по-малко от първото стъпало на единичност.         Задълбочавайки разсъжденията си, следва да изтъкнем опитния факт, че само едно от сборните усещания – примерно специфичният вкус – се оказва водещото, определящото за създаването на понятието "ябълка", тъй като само неговото изменяне води до вариране или изчезване на качеството "ябълка" (известният субпродукт – домат с формата на чушка – показва вторичността на външните белези). Т.е. общността "ябълка" ще се лимитира от конкретни веществени присъствия, предизвикващи този вкус. Това означава, че същите, освен като общо при ябълките, ще имат и своето самостойно съществуване. Ще могат да се извличат от тях под формата на натурална единичност.           Следва изработването на понятието "плод", за да се фиксира разликата от зеленчуците, житните, цветята и пр. Тук виждаме едно още по-голямо обобщаване, един нов понятиен ред. Той заема място над вече скрепеното в понятия сечение на ябълките, крушите и т.н. И без колебание можем да кажем, че неговите членове са по-малобройни от тези на предидущото ниво, понеже този път те са изброимо множество.         По същия начин зад понятието "плод", наред със сравнимите белези на ябълките, крушите и т.н., стои и усетено тяхно еднакво веществено съдържание, различаващо ги съответно от зеленчуците, цветята и др. Нека отново подчертаем, че това съдържимо на плода не може да бъде някаква неясна обемност, някаква абстрактна маса, някаква символика, някаква мисловна категория и пр., а ще е негов конкретен материален субстрат. Определителната му роля в съвкупното усещане го прави първооснова за формирането на понятието "плод". Или именно тази, възприемана от сетивата поради своята конкретност, съставка придава на ябълките, крушите, прасковите и т.н. качеството "плод". Тя се явява скрития предмет на плода. А щом е с единично естество, значи ще се среща и в свободно състояние (може да се изолира от плодовете).        Още по-нагоре стои понятието "растение", идващо да направи разлика от животните, минералите и др. Зад тази класификация отново се крие усетена конкретика. Сечението, на което тя се намира, вече е с толкова малко позиции, че изброяването им, дето се казва, може да се побере на пръстите на ръцете. Но то явно не е последно.         По-високо от него стои това на понятието "органична природа", респективно, за разлика от неорганичната. Неговото изработване следва същите правила – базира се на усетено конкретно основание. Виждаме, че обобщението вече е станало така същностно, че е стигнало до появата на двойка противоположности.         И накрая бива изработено едното единствено понятие "материя". Създаването му е резултат от усетени конкретни съдържание и свойства във всички тела, позволяващи различаването им от света на идеите. Това е и върхът на конуса на понятията. А защо понятийният апарат е формиран тъкмо по този начин е ясно. Структурата на понятията е конусовидна, защото такава е структурата на обективитета, чието отражение в огледалото-съзнание са те. Всяко понятийно сечение се явява образ на съответната плоскост от реалния конус. И понеже тези плоскости не биха могли да бъдат други, освен с предметната единичност на материални конкретики, то значи именно съдържанието на всяка една от тях стои зад отразяващото я общо понятие.          Примерите ни дават основание да заключим, че съдържанието на всяко от сеченията на материалния конус и на върха включително, имайки своето самостойно съществуване като конкретика на съответното ниво на общност, в същото време прониква надолу в пластовете, та чак до безбройната единична предметност на основата. Само в този аспект изследваната ябълка се явява едновременно и плод, и растение, и органичен продукт, и материя. Или можем да кажем, че нашите сетива усещат от основата до върха стоящия пред тях конус на обективитета, защото всяко общо е нещо единично, но с различна степен на субстанциалност. Именно затова то (включително и най-общото) е обект на познавателна инвазия. Всъщност, освен единични неща, в природата няма нищо друго.         В подкрепа та тези разсъждения можем да посочим случая със земната магма, която е с толкова висока степен на общност, че от нея води началото си значителна част от природното многообразие. Улавящото се от сетивата участие на магмата във всеки по-долен слой, включително и в предметното богатство на основата, съвсем не пречи там горе тя да се намира в свободно състояние, да съществува вън от единичностите (скалите, рудите, минералите...) на по-долните нива.           От изложеното става лесно да се проумее смисълът на движението на познанието от единичното към общото. Започва да прозира, че това е процес на разкриване на обективната предметна конкретика на все по-общите сечения на природния конус. Че зад въпросното движение се крие познавателно напредване от безбройните единичности на основата, през намаляващия брой единичности с все по-висока степен на общност на възходящите нива, та чак до върха, откъдето по-нататък няма. Където стои едното най-общо и най-просто единично – предметното начало, изходен материал за всичко биващо. Ако това не е така, развитието просто не би имало как да разгърне спиралната си форма. (4, стр. 104-132)         Изобщо познавателна стъпка може да се осъществи само от едно конкретно към друго конкретно. В противен случай следва да се направи смайващото предположение, че познанието е своеобразен преработвателен процес, който успява да преобразува в конкретна единична материална действителност срещаните някакви, без форма и лице, все по-общи изяви на обективитета (затова отбелязвани с понятия-абстракции).         По-нататъшното затвърждаване на тези виждания, както и изясняването на другия въпрос от категориално естество – за така наречената подвижност на противоположностите – налага да се прехвърлим вече върху ограниченията, диктувани от условието "различие".         Изяснявайки статута на общото, установихме, че структурата на конуса на обективната реалност е вертикално обвързана, тъй като се състои от проникващи надолу слоеве. По-конкретно, стигнахме до заключението, че нещата и явленията на всяко сечение се явяват производни от развитието на по-общите горни субстанции.          В този смисъл битието съществува не като незнайно как струпал се сбор от абсолютно самостойни феномени, по някакъв начин изявяващи се сами за себе си и дефиниращи сами себе си, а като едно тяхно предначертано подреждане, диктувано от взаимната им обусловеност. Тази подредба, наред с всичко останало, прави предрешен и пътя, по който се стига до определянето на събитията. А именно, тя постановява всяко едно да е с възможност за охарактеризиране само чрез друго. Така въпросната обективна обвързаност обяснява и появата на условието "различие" във формулата на сетивността.            По-конкретно, ясно е, че, за да бъде дадено нещо от обективитета видяно като това, което е, то трябва да се визира спрямо някакво друго, така че да изпъкне чрез различието си от това друго. Не може да има такъв самостоятелен обект, който да е в състояние да определи себе си чрез самия себе си (да се самоопредели), което означава да се търси като различен от самия себе си в определен аспект на разглеждане. В обратен ред, този индиректен път на мисловно опипване на обектите представлява, един вид, наложено от условието "различие" ограничение всяко нещо от битието да се разглежда винаги в отношение към друго.            По този начин условието "различие" косвено поставя и една втора рамка – това отношение да е съвсем елементарно като постановка и единствено възможно като реализация. А именно, изисква то да е отношение на противопоставяне. И понеже противните страни не могат да бъдат по-малко или повече от две (4, стр. 211, 212), казваме, че светът е устроен на принципа на двойките противоположности. Всеки член на поляритета има своето самостойно съдържание, но е в състояние да се открои и да го разкрие само на фона на другия.          Ето защо определянето винаги се извършва чрез различието от противоположното. Да вземем за пример едно утвърждаване от типа: Това е... На пръв поглед изглежда, че подобно изричане няма нищо общо с каквато и да е противоположност. Че се получава в този си готов вид без да е необходимо да се прибягва до изразяване чрез нещо друго и значи без да е нужно изричното изтъкване на това друго. Една такава пос­тройка на изречението обаче всъщност представлява орязан вариант на цялата определителна процедура, дължащ се на негласното приемане, че останалата част от операцията е ясна по подразбиране и затова може да не се доизказва. В действителност определянето-утвърждаване в своята пълнота би следвало да изглажда така: Това е... в сравнение с... Или, което е все същото: Това е... за разлика от...          Тук трябва да е пределно ясно, че, независимо от формата на опис­ване на дадено явление, действието на ума винаги минава през пълния разбор на ситуацията, тъй като не може да постигне определянето без да осигури противопоставяне. Просто съзнанието, като устроено адекватно на обективната реалност, изключва друг начин на работа. Така принципът на противопоставянето се явява и принцип на определяне, на определеност. (4, стр. 191-200) Защото обективно съществуват, освен нещата и явленията, още и отношението на противоположност. Това предпоставено естество по никакъв начин не може да бъде променяно или манипулирано от съзнанието. Последното има свободата само да го демонстрира в своите понятийни изяви.          От изтъкнатата обвързаност произтича фактът, че, в процеса на определяне, съзнанието напълно случайно формира само понятието за едната страна, тъй като след това, по силата на антиподната връзка, другата веднага автоматично заема противната позиция. Примерно, то е нарекло изпъкналото мъжко, от което веднага вдлъбнатото е добило статута на женско. Но е могло да ги именува и обратно, без обаче да е в състояние да променя същността на самото отнасяне.          Различията, ситуациите на противостоене, безспорно, са безбройни. Те обаче се поддават на систематизация по естествен път. В чисто физическата им реализация ги срещаме под формата на две категориални общности: 1) като различия между налични реалности и 2) като различия в облика на самите реалности. Това разделение всъщност е израз на съществуването на материята едновременно в пространствени и времеви обвързвания. Отразява обстоятелството, че събитията, освен като пространствена фактология, се случват и във времето.        Тази принципна обособеност на нещата ни заставя по-съсредото­чено и отговорно да се отнесем към инициираната още от Хераклит идея за така нареченото преминаване на противоположностите една в друга, тъй като именно въпросният преход стои заложен в основите на диалектическата логика. И понеже явлението е все още не добре осмислено, волностите при неговото и общо, и частно интерпретиране не знаят граници, придавайки в много случаи почти магически способности на иначе регулярната диалектика. За какво става въпрос?          Що се касае до обективитета като пространство, понеже целият му конус произтича от върховата материя, то значи организацията му на принципа на противостоенето ще се дължи на някаква нейна двукомпонентна структурираност. Вездесъщата наша сетивност ни насочва да вземем за такава платформа единствените възможно най-общи противни страни: тази на изпълнените с маса материални присъствия и тази на празните откъм маса идеални такива. Така охарактеризирани едната чрез другата, двете фундаментални компоненти на битието придават определеност и на материята като цяло. С очертаното по този начин стриктно придържане към закона, пространствената изява на обективитета в най-високата степен на общност може да се счита за правдиво отразена като обосновка и съдържание.          На базата на толкова опростената картина на пространствеността, би било доста конфузно да вземем да твърдим, че двете противоположности могат да преминават една в друга. Че материалното може да изчезва, претворявайки се в идеално и обратно, че идеалното може да се самоматериализира, произвеждайки от себе си материално. Нещо повече, ако тези метаморфози биха били възможни, нищо не би могло да предотврати парадоксалната зла участ върховото общо да се превърне или в изцяло идеално – някаква неведома духовност, или в изцяло материално – някакъв абсурден монофазен масив (и в двата случая то би било вътрешно непротиворечива и значи неподлежаща на развитие и сетивно възприемане непознаваема среда). Ето защо е логично да предвидим, че, в пространствено отношение, противостоенето съществува изначално и, в каквато и да е форма да се прояви впоследствие, никога едното противоположно не може да премине в другото. За нагледност да си представим осъществяването на една сграда.           Известно е, че подобна реализация зависи от две предпоставки: 1) от раждането в съзнанието на идеята за сградата и 2) от наличието на материали за изграждането й. При това положение не може да има две мнения по въпроса, че идеята е в състояние да сътвори само свои идеални производни – представите за архитектурното, функционалното и художествено оформление, за конструктивните особености и пр., а самата материална сграда ще се формира единствено от материалните елементи – тухли, бетон, стъкло и т.н.            Рамката, идеалното да продуцира само идеално, а материалното – само материално, е ненакърнима. Тя предопределя абсолютната невъзможност от едното да се получи другото и значи увеличаването/намаля­ването на едното да става за сметка на другото. В общовселенски мащаб, поради факта на несътворимост и неунищожимост на материята, материалното и идеалното в нея ще са постоянни, не търпящи количествена промяна величини (появилото се съзнание следва да се третира като ответно на идеалната съставка, а природата – на материалната). Всяка друга логика ще е погрешна. Ще е някаква измислена свръхдиалектика, от чието прилагане трябва да се чувстваме силно притеснени.          От дадения пример, а и от всеобщия опит и практика, сме свидетели и на една втора съществена обвързка на противоположностите. Идеята не е в състояние да произведе материалния фактор, но тя явно има способността да го притегля към себе си, привеждайки го така в движение. Тази способност не би могла да бъде друга, освен силова.          При всякаква обстоятелствена постройка се отчита вътреприсъща сила на привличане между двете съставки, неизменно произтичаща от естеството на идеалното, което превръща материалното в подлежащо (тялото изпълнява повелите на съзнанието, идеалите обсебват и движат масите, неизвестното насочва към себе си научното търсене, женското оказва магнетично въздействие върху мъжкото, вакуумът всмуква веществото, белите географски петна изкушават откривателите, празните територии примамват преселниците, добре почистената нива кара плевелите да напират към нея, празният лист хартия подканва към запълване, производството привлича работната ръка и т.н.).          Оставаме с впечатлението, че идеалното, празното упражнява върху материалното, пълното изначалната привличаща сила сякаш в стремеж да го вмести в себе си. В смисъла на казаното това физическо действие изглежда като насочено за стопяване на различието между противоположностите, за материализиране на идеалното и, в крайна сметка, за постигане на неутрално цяло. Но, образно казано, такова запълване на празното е изключено поради липса на допълнително материално. Затова двете компоненти могат само да разменят местата си. Тогава, естествено, силата на привличане ще започне да действа от другата страна на материалното ядро. Тъкмо това обръщане ни се привижда като поява на отблъскване. Но реално липсват предпоставки за пораждане на друг вид сила, освен привличащата.        Първичното силово влечение между материалното и идеалното следва да се пренася и наблюдава в цялата конусообразна структура на обективитета, превръщайки се така в независима от никакви условия и предпоставки всеобща закономерност – като повсеместен (и в природата, и в познанието, и в обществото) ход към изравняване, към заличаване на различията. Всяко противопоставяне поражда сила, стремяща се да го ликвидира. (4, стр. 191-200) Този зов за равенство изисква специално внимание, поради неправилното му тълкуване.          Сега вече можем да си обясним и способа, по който стигаме до знание за идеалното. По усещаните от нас реакции на задвижване на материалното, причинявани от привличащата сила, съдим не само за присъствието на идеалното като реалност, но и за неговите характерни свойства. Примерно, разбираме за различните чувства на събеседника си по предизвиканите от тях движения на лицевата мускулатура или по въздействието им върху говорния апарат (по съдържанието и интонацията на изказа), понеже усещаме – чуваме и виждаме – тези материализирани реакции. И обратно, недвусмисленият факт на възприемане на идеалното по указания индиректен път доказва реалното съществуване на такава движеща сила. Към същото заключение навежда и единството на противоположностите; освен силово, то няма как другояче да се поддържа.         От всичко казано изкристализира мисълта, че на върха на конуса на обективитета стои микропрекъсната изходна субстанция, всяка клетка на която е формирана на базата на трите първични физически реалности: двете противоположни същности и силата на привличане между тях. И понеже нарушаването на това статукво е невъзможно, то става съвсем естествено да предполагаме неговата силова напрегнатост, респективно, заредеността с енергия на единството, откъдето идва и логиката да гледаме на тази даденост като на източник и обект на развитие; като на вечна, несътворима и неунищожима първопричина, формираща и движеща света в цялото му необозримо многообразие, възпроизвеждайки себе си в своите следствия-разклонения. По този начин обективната реалност се оказва със заложена в самата й същност възможност за раздвижване, която при определени условия се превръща в действителност.          Описаната пространствена картина на закономерности обаче не може да се счита за пълна. Тя наистина отразява противостоящите явления, но някак стационарно, като случили се едноактни събития. Сякаш всичко е в плен на застинала вечност. Липсва какъвто и да е елемент на развитие. Макар и да е пространствено отчетливо композирана, абстрактният, безкрайно продължителен момент, който тегне над нея, прави неопределен начина на нейното съществуване. Видяхме обаче, че разгледаните противоположности са с възможност да излязат от напрегнатото равновесие, в което са представени. Тогава несъмнено картината ще се оживи. Затова точно натам следва да насочим нашето внимание.         Но тази перспектива ни сблъсква с едно, на пръв поглед неразрешимо, противоречие. С нея пред противостоящите реалности материално-идеално ще бъдат поставени две диаметрално противоположни изисквания. От една страна, това пространствено отнасяне трябва да е абсолютно непроменливо като същностна и количествена даденост, а от друга, двойката трябва да започне някак да се изменя. Всъщност, изправени сме пред въпроса дали съществува такава обстоятелствена разстановка, при която двете съставки хем да се запазват непокътнати като отнасяне, хем да търпят видоизменяне.          Разсъжденията ни в тази плоскост са ограничени от твърдостта на първото условие, предпоставено от пространствената определеност и затова не подлежащо на ни най-малка преоценка. Ето защо следва цялото ни усилие за отговор да се съсредоточи във втората част на питането. Да се насочи към търсене на постановъчно решение, в което единството ще реализира промяна, без загуба на своите категорични черти.        Колкото и невероятна да изглежда исканата едновременна валидност на изложените условия, оказва се, че има положение, при което тя все пак се случва. То се състои в прехвърляне на измененията от разположението на двете реалности, към състоянието, в което се намират (указаното горе различие в облика).        Примерно, ако започнат да менят температурата си, подобно явление на промяна на състоянието ще е налице, тъй като ще преминават, да речем, от някаква своя консистенция преди, в друга такава сега, след което в трета после и т.н., при напълно запазено отнасяне помежду им. Именно възникващото ново различие по състояние осигурява постоянство на тяхното различие по разположение.          При тази втора посока на ситуиране, разликите във визията на противоположностите няма как другояче да бъдат отчетени, освен, както е видно горе, чрез улавящите ги обхвати преди, сега, после и т.н. С появата на последните прословутата вечност се оказва накъсана на отделни моменти. Това са интервалите на времето. Именно промяната на състоянието е стартирала неговия ход. Или, може да се каже, че промяната на състоянието изважда на яве обективното наличие на времева реалност. Така действителността, освен като пространствена, се изявява и като времеинтервална (различието по разположение е пространствено, а различието по състояние – времево).         Новата посока на различие на противоположностите ни бе подсказана от разкритата възможност за тяхното самораздвижване. От тази гледна точка предното позиционно описание на обективитета се явява вярно само като снимка на мига. В момента обаче намираме материята в процес на повсеместно развитие – факт, сам по себе си говорещ за реализиран преход от възможност към действителност. Именно по измененията в състоянието усещаме и идеалната реалност "време". Ако изкуствено създадем условия за липса на такива промени около нас (абсолютно тъмно, тихо, неподвижно, безмирисно...) ще загубим представа за времето; то сякаш ще престане да тече, преминавайки отново в един момент с безкрайна продължителност.         Показаната пряка причинно-следствената връзка на хода на времето от промяната на състоянието ни позволява да предвидим, че, при дадена скорост на изменяне на променящата се величина – примерно координатата x (при дадена скорост на движение), времеинтервалът, тъй като засича само двете точки на преход в своите начало и край, би следвало да е с продължителност dt, не по-малка и не по-голяма от нужната за улавяне на някакъв минимум промяна dx, който се явява, един вид, единица случващо се изменение. Досежно, времеинтервалът трябва идеално да обхваща онзи сегмент от линията на промяната, бележещ обективно необходимата и достатъчна граница на точност на нейното описване.          Нека сега скоростта да започне да расте. Без съмнение, с нея ще расте и честотата на измененията, което ще доведе до смаляване на единицата изменение dx. Ако при това времеинтервалът остане постоянен (ако времето тече независимо), то ясно е, че през неговото времетраене ще се случат няколко такива единици промяна, които той ще слее в едно събитие, поради невъзможност да ги "усети" и обособи. Т.е. те ще останат "незабелязани" от времето, тъй като то, не разполагайки с времеви интервал за всяка от тях, няма как по друг начин да ги регистрира. Така част от промените ще се окажат непознаваеми, а получената линия на измененията ще е грубо копие на действителната. Ако пък с нарастване на скоростта времето забавя своя ход, както проповядва физиката, то очевидно нещата ще отидат изобщо към сбогуване с реалността.          Вярното заключение е, че с увеличаване на скоростта, поради все по-силно диференциращата се от това линия на измененията, времеинтервалът се скъсява, ерго времето забързва своя ход (граничната скорост на движение слага предел на ускоряването на времето, респективно на скъсяване на времеинтервала). Физиката е на противното мнение, понеже не осъзнава, че взима огледалните резултати за реални. (4, стр. 361-376)                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                           И така, понеже  раздвижването на обективитета от възможност е станало действителност, то материалното и идеалното се виждат принудени да участват едновременно в два основни процеса на развитие: 1) в пространственото структуриране и 2) във времевото напредване. След като изяснихме съдържанието на първия като възпроизводство на изходната изначална архитектура, като моделиране на всичко следващо по неин образ и подобие, остана да детайлизираме втория. По-конкретно, да уточним подробностите по самия ход на изменение на състоянията.         Устройството на света на принципа на противоположностите (видяхме защо представляващ принцип на определеност) както и самата му пространствена организация като силова детерминанта изключват възможността промените на състоянието, респективно, течащите моменти на времето да чертаят някаква линия, идваща от безкрайност и отиваща в безкрайност. Подобна интерпретация без противопоставяне при състоянието и времето води до неопределеност-непознаваемост на пътя на развитието, в разрез с горния принцип. Неговата законова основа ни задължава да предположим цикличност в разгръщането на обективитета, изразяваща се в движение от едно състояние до неговото противоположно и обратно в изходното, с адекватното поведение и на времето.          Сиреч, противоположностите не могат да търпят превръщания от едната в другата, поради аспектите на пространствената си определеност. Но именно тази определеност ги принуждава да се изменят между две свои противоположни състояния, преминавайки от едното в другото и обратно. Съответно, същото изменение между две свои крайности ще държи и времето, което придава на обективитета и постановената от закона времева определеност.          И наистина, ако анализираме примерите, които посочва Хераклит като доказателство за преминаване на противоположностите една в друга, ще се убедим, че всъщност става въпрос единствено за преминаване от едно състояние в неговото противоположно. (5, стр. 86-88) Бихме могли да съставим дълъг списък от подобни изяви, но ще се ограничим да илюстрираме направените изводи с двойките противоположности "мъжко-женско" и "маса-енергия". Мъжкото явно не може да се превърне в женско и обратно, както и масата в енергия и обратно. Но мъжкото и женското закономерно ще преминават от състояние на спокойствие към състояние на раздвиженост и обратно, а масата и енергията – от потенциално състояние в кинетично и обратно.             Изследванията до тук ни дават да разберем, че естеството на едното от състоянията на обективитета се заключава в неговото движение. Тогава противоположното ще е състоянието на покой, на прекратяване на движението. Т.е. в света следва да тече процес на намаляване на движението от някакъв максимум, до пълното му прекратяване (безкрайно бавният преход поражда илюзията за запазване на количеството движение). Съответно на този процес, времето ще стартира със своята гранична бързина, еволюционно ще забавя хода си и накрая ще престане да тече. Връщането в изходно положение, както знаем, става скокообразно, взривно. А причината за това кръгово развитие не може да се корени в друго, освен в характеристиките на първичното единство материално-идеално, позволяващи обръщане на силата.          Съгласно състоянията "движение" и "покой", въпросното единство трябва да се явява и в две противоположни форми на съществуване – едната, с максимална скорост и нулева сила, а другата, с нулева скорост и максимална сила. (4, стр. 90-92) Преминаването от едната форма в другата описва кръгът на най-общото, на субстанцията, който кръг движи всички реалности под себе си, изтегляйки техните кръгове в спирали.       От тази законова рамка можем да заключим, че за противоположностите не съществува друга възможност, освен да променят състоянието си в пълен синхрон. Това условие включва тяхното видоизменяне да протича едновременно, еднопосочно и в еднаква степен, което означава промяната на едното им състояние да не може да става по друг начин, освен за сметка на обратната промяна на другото. Т.е. не е възможно промяната на състоянието на едната противоположност да стартира, а на другата не; на едната да върви в една посока, а на другата в обратната; на едната да изпреварва промяната на другата или да изостава от нея.          Направените уточнения по повдигнатите два въпроса видимо се докосват до самата същност на материята като структура и диалектика, навеждайки на заключението, че научната истина трябва да се търси не в чудодейните постановки на някаква лишена от конкретика феноменология, а в елегантната простота на логиката на определеността.                        Литература        1. Енгелс Ф. – Диалектика на природата, С. 1975        2. Аристотель – Метафизика, книга VII, М. 1934        3. Материалисты Древней Греции, М. 1955
       4. Николов А. – Към смяна на идеите във философията и физиката, С. 1999        5. Радев Р. – Антична философия, С. 1988
______________________________________________________
Александър Николов © 2010-2012  Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2012)





Тагове:   общо,   философия,   общото,


Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: alniko
Категория: Технологии
Прочетен: 263216
Постинги: 125
Коментари: 122
Гласове: 82
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031