Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.10.2010 11:22 - ФИЛОСОФИЯТА И ФИЗИКАТА – НЕВОЛИ И ТЕНДЕНЦИИ
Автор: alniko Категория: Технологии   
Прочетен: 734 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 04.07.2012 17:32


Това, което се преподава като съвременна философия, представлява позорно абдикиране на философията от стойностната наука.
          В края на 19 в. и началото на 20 в. физиката се сблъсква с редица явления, смущаващо несъвместими със стандартните класически представи за детерминираност на обективитета. Така, сякаш ненадейно, се оказва изправена пред необходимостта да направи качествен скок в дълбините на материята. И ето че ставаме свидетели на предприетата от нея, небивала до момента по мащабност и значение, познавателна инвазия в разкриващата се нова материална действителност. Рухва лавина от грандиозни открития с несрещана досега характерност, сред които тя се озовава изумена и в значителна степен неподготвена да извърши същностното им осмисляне.   При така стеклите се обстоятелства целият интелектуален социум се вижда принуден изцяло да се довери на критериите за истинност на физиците-авторитети по онова време. А те, стъпка по стъпка, повече или по-малко колебливо, започват да изказват все по-безпрецедентни мнения и хипотези, макар и поднесени с неизбежната доза съмнение. Това са уникални умове на столетието, успели да предизвикат смяна на парадигмата и да очароват милиони следовници, карайки ги да заработят на пълни обороти (към средата на века взривната научна вълна постепенно затихва). Идващите поколения физици обаче, заслепени от големите имена на кумирите и прехласнати в странностите на непознатите досега нови закономерности, дават пълна свобода на въображението си. Ликуващи в прегръдките на обзелото ги въодушевление, те се надпреварват в творенето на какви ли не, чудати за обичайната умствена практика, идеи и теории, вземайки всичко това, че дори и очевидно невероятното, за интелигентен образ на една превъзходна наука. Но, вече в 21 век, приляга ли ни да продължаваме да поддържаме безкритичния дух на възторг и венцеславене? Трябва ли все още да сдържаме усмивките си, примерно, пред анекдотичната история на релативизма, че, при движение със светлинна скорост, в станалата нула дължина се съдържа безкрайно голяма маса (подобна случка щеше да е доволно страховита, ако не беше така отявлено нелепа)? Или пред "супердостижението" на квантовата механика, че, в микросвета, взаимодействията се дължат на обмяната на частици, докато обикновеният разум, а и целият ни многовековен опит подсказват, че би трябвало да е тъкмо обратното – обмяната на частици да е последствие от взаимодействието (нима фамозните "частици" гравитони, чиято обмяна между обектите трябва да обясни гравитационното им привличане, не е чиста проба сътворяване на небивалици; нещо като, навремето, измислянето на топлорода за обосновка на предаването на топлината)? А как да гледаме на факта, че, когато бива открита структурността на атома, вместо логически издържаното умозаключение "явно това сложно природно образувание не е неделимият атом на Демокрит", се отива към неправилната логическа постройка "явно атомът на Демокрит не е неделим"? Защо познанието тръгва в тази посока? И още, може ли някой да разясни какъв конкретен физически смисъл се влага в еквивалентността енергия-маса, във феноменологията пространство и време (времепространство), в безподобните спрегнати величини, в мистичните виртуални частици, в понятията вакуум, континуум (това "у-кане" признак на знание ли е или на незнание)...? Да не продължавам да изброявам. Изобщо такава непроницаема релативно-квантова мътилка се е настанила в модерното физично теоретизиране, че чак тук-таме от нея, съвсем необезпокояван, наднича самият Господ Бог. И не случайно между тези две фундаментални направления зее непреодолима  пропаст.   По поетия път на издигане на коя от коя "по-смели" хипотези постепенно биват поставени под съмнение, а и направо отречени способността и възможностите на интелекта за физико-логическо обясняване на мирозданието. И остават да се ширят единствено прозренията, че в дълбочина нещата подлежат само на абстрактно-вероятностно опипване, като, на добитите от него напълно разфокусирани представи, просто трябва да се вярва (за радост на разните религиозни учения). Този "надсетивен" и затова "най-високо интелектуален" способ на процедиране всъщност откровено потапя обективитета в лепкавата мъгла на неопределеностите (неопределеност = непознаваемост), давайки така обилна храна и широко поле за действие на нароилите се екстрасенси, окултисти, езотеристи, астрали, врачки... По този начин избликващото на академично ниво безразборно новаторство, ще-неще, фактически превръща физиката в, своего рода, неизчерпаем, научно подплатен наръчник по шаманство.  В същото време философията отдавна е преживяла своя своеобразен възход в лицето на постигнатата знаменателна теория на диалектическия материализъм (продукция, не до там добра, но най-добрата за момента) и сега гордо триумфира с редицата, както ни уверява, безупречно изработени най-общи закони. Но ето че физиката на всяка крачка самодоволно демонстрира поголовното им незачитане? Защо, при това, никъде не срещаме философско възроптаване срещу къртенето и рушенето на тези "твърди" ориентири и опори.  Нещо повече, защо самата философия, привилегирована да отразява битието откъм движещите го общи основания и значи призвана да издига собствени тези по всичката научна фактология наравно с частното познание, не виждаме да обслужва това си пряко задължение (изпълнявано от нея с достойнство през вековете, без страх от хулене и грешки)?  При всичкото основание на тези питания, не бива нито за миг да забравяме, че, до визирания период, познанието винаги е чоплело по повърхността на световното течение, по която явленията и процесите са повече или по-малко осезаеми и затова сравнително леки за разграничаване и разгадаване. Докато сега, някак си изведнъж, се отива към проникване във вътрешността на материята,  където, с натъкването на цял един нов свят от невидими събития, се започва изпълнено с неимоверни трудности обследване. Освен това, не трябва да се изпуска предвид фактът, че, по време на резкия подем на физиката, философското знание вече значително е забавило темпото. Признаци за такъв застой дава масовата практика новите философски кадри да се позовават и облягат единствено на достигнатите стари разработки, въпреки личащата неточност на повечето от тях на фона на крещящо изменилите се познавателни нагласи. А нали тъкмо правилно поставените фундаменти са с решаващо значение за формиране на светогледа и за по-нататъшното развитие на познанието. Ето и няколко примера на вече повяхнал мироглед. Застъпваната от диалектическия материализъм "научна" организация на Всемира на принципа на противоположностите, всъщност е чиста проба псевдодуализъм, тъй като приписва първенстваща роля на материалния фактор, а на идеалното придава второстепенното значение на производно от развоя на изходното начало. Също толкова неубедително стои и въпросът с движението на материята. То се абсолютизира чрез пълното изключване на възможността за нейното съществуване и в състояние на покой. И още, в, един вид, ерата на полевите реалности, въпросната теория се задоволява със статичната, лишена откъм динамика формулировка "полетата са форма на съществуване на материята". Освен това, материализмът и диалектиката лансират множество безкрайности от всякакво естество – на материята, пространството, времето, движението, развитието и какво ли още не, – които биват фаворизирани до степен на безсмислици (в това отношение показателно е изказването на Ленин, че електронът е неизчерпаем в дълбочина). Докато житейският опит недвусмислено показва явленията и процесите като пространствено и времево ограничени – с начална точка на започване и крайна на свършване. Да не посочвам и други явни несъобразности. И ето че тази, обременена с куп недоработени или направо сгрешени възлови постановки, философия се налага да взима отношение почти наравно с физиката по въпроси, изискващи върхова подготовка и напрежение на интелекта. На всичко отгоре от нея се очаква да поддържа непоколебимо борбено поведение на противопоставяне и критика срещу частнонаучните концепции, в защита на собствените си, категорично изправени най-общи принципи. Или ориентация към подходящо тяхно усъвършенстване, като достоен научен отговор. Но всичко това разбираемо не се случва. Дори се наблюдава тъкмо обратното. Неумение и безпомощност на философското търсене да се включи в новата фактология. В резултат то започва да поддържа едно безпринципно поведение на приспособяване и примиренчество. И, в крайна сметка, много повече от частнонаучните усилия, се оказва в невъзможност да се справи с новите реалности. Изпаднала в тази трудна ситуация, философията постепенно се оттегля от своите естествени, същински отговорности и компетенции, начевайки плахо и безкритично-безропотно да предъвква съмнителните откъм истинност хапки, които й подхвърля физиката. Така, оказала се безсилна да асимилира и урегулира пороя на новата идей­ност, като я съобрази с онези коловози на своята законова база, които са стопроцентово сигурни, тя почти изоставя вековната си войнстваща познавателна традиция, загърбва своите строги критерии и, обръщайки се навътре към себе си, се отдава все повече на занимания със собствените си панделки и дантелки (в което разхубавяване, разбира се, няма нищо лошо). По тези причини изложеното в предлаганите статии не може да се намери в този си вид нито в литературата, нито да се чуе от преподаватели, още повече, че се явява и в разрез със свойствения за епигоните хоризонтален манталитет на мислене. Но да оставим улегналата академична мисъл да дерзае в нейната си посока на ровене из екзотичните кътчета на битието и съзнанието, и да се насочим към простосмъртната системност на нещата, за която загатва цялата заобикаляща ни действителност. Целта е, вместо да се трупа все повече плява върху разпилените зрънца истина, последните упорито да се откриват и сглобяват в едно. Но, с оглед на електронно-медийните специфики, се налага преминаване към по-фрагментарно представяне на основните положения, придържайки се възможно най-близо до максимата на Айнщайн "ако не можете да обясните нещо на едно дете на 6 години, то това значи, че вие въобще нямате понятие какво означава това нещо". Е, да добавим още десетина лета, с разбиране към употребената от големия учен хипербола.
______________________________________________________
Александър Николов © 2010-2012  Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2012)

 


Тагове:   философия,


Гласувай:
3
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: alniko
Категория: Технологии
Прочетен: 144139
Постинги: 100
Коментари: 98
Гласове: 50
Календар
«  Февруари, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728