Постинг
20.10.2010 11:43 -
(1) ЗА МАТЕРИЯТА КАТО КОНКРЕТНА СУБСТАНЦИЯ - ЛОГИКА НА МАТЕРИАЛНОТО НАЧАЛО
Автор: alniko
Категория: Технологии
Прочетен: 1028 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 04.07.2012 17:31
Прочетен: 1028 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 04.07.2012 17:31
Това, което се преподава като съвременна философия, представлява позорно абдикиране на философията от стойностната наука.
На каквато и концепция за същността на Вселената да се спрем, винаги установяваме, че тя тръгва от някаква еднообразна налична даденост. Това е така не защото мисленето, да речем, все още не се е научило как да поеме от нулата или се въздържа да го направи. Просто за него такъв вариант се явява неосъществим, тъй като абсолютната липса на каквото и да е присъствие не се поддава на отразяване. Празното откъм основание начало е недостижимо за обхващане от понятийния апарат. Без изходен мотив, върху който да стъпи, мисловният процес не може да стартира. Увисва в безусловно неведение, с абсолютна невъзможност да направи конструктивна крачка в каквото и да е направление. Що се отнася до евентуално начално многообразие, мисълта страни от подобна поливариантност, тъй като същата, със самата непредвидимост на броя на началата (без критерий дали ще са, примерно, 4 или 25, или 301...), вещае произвол и хаос, вместо закономерности (да си спомним за неразбориите и катаклизмите между многото Богове в Гръцката митология, и да се отнесем с разбиране към игнорирането им от по-късния единен Бог, внасящ мир и хармония). И така, мисленето се вижда принудено да стъпи задължително върху изначална, възможно най-обща базировка, със съответни субстанциални свойства. Затова неизменно като изходно основание срещаме да господства някакъв несътворим и неунищожим вечен Принцип – Материя, Дух, Идея, Бог..., – който насетне поражда всичко от себе си по свой образ и подобие, като разширяваща се структура от собствени производни. Този начален Принцип стои като една единствена Реалност на върха на мирозданието. За наличието му няма причина. Но Той самият се явява причинител на всичко следващо (понеже опитът ни сочи, че битието е причинно-следствено обусловено). Това означава, че на нивата под този пръв, най-общ Закон, е изключено да има други постулати. Разгръщането му следва да се осъществява по стъпалата на причинно-следствените връзки и значи надолу от него всяко проявление е податливо на обосноваване, респективно, подлежи на доказване (на вниманието най-вече на физиката). Самият Принцип обаче не може да се достигне нито чрез нещо преди него, защото е пръв, нито чрез нещо наред с него, защото е сам на това първо място. Единственият начин за потвърждаване на неговото присъствие на върха е Той да бъде извлечен от последствените си разклонения, по обратния ред на правилата на тяхното формиране (по пътя от следствието към причината). С една дума същността му в никакъв случай не е въпрос на приемане априори. Тя следва да е достъпна за конкретно осмисляне, което ни дава увереност да обърнем поглед навътре в нещата и да търсим природата на този всеобщ Предикат, както философската мисъл усърдно го е правила векове наред. Така или иначе, към решаването на задачата за изясняване и конкретизиране на изходната енигма ще пристъпим солидно подготвени от отчетливите и сравнително пълни разработки за нейното естество. Всички те като резултат и постановка, в крайна сметка, неизменно се свеждат до формирането на две категориални възможности: 1) Идеална, изхождаща от налично не материално Разумно Начало. 2) Материална, изхождаща от налично не разумно Материално Начало. Самата глобална противоположност на тези две положения не оставя място за никакъв друг вид третиране на въпроса. При това, фактът, че Светът се намира в процес на развитие без външен подтик, навежда на категоричното заключение, че всяко от горните начала трябва да е със заложена способност да сътворява свои производни структури (да се саморазвива). И така, когато говорим за разум, респективно за съзнание, трябва да сме наясно, че единственото сигурно, което знаем, е, че такова съществува под формата на човешко съзнание. Разбира се, в течение сме и на версиите по точка първа, но те са само извънопитни твърдения, което автоматично ги отпраща встрани от нашето полезрение. Така и ще разсъдим за тях, като за неактуална периферия. Всички факти сочат, че човешкото съзнание е Обективна Реалност само като поява, съществуване и неподлежащ на промяна начин на опериране. По-конкретно, в посочените аспекти човешкото съзнание е Идеална Обективна Реалност. А самата негова оперативна дейност – раждане на идеи, издигане на тези, вземане на решения, извеждане на заключения, изграждане на теории и т.н. – е субективна (но имаща за цел и стремяща се да достигне колкото се може по-висока степен на обективност). Субективната оперативна дейност на съзнанието също формира реалност – съответната Идеална Субективна Реалност. От самото нейно определяне личи, че тя е производима от съзнанието в качеството му на Идеална Обективна Реалност. Затова се намира на по-долното ниво на субординация, което не представлява предмет на тези разсъждения. Това по точка първа. По точка втора можем ясно да кажем, че, без никакво съмнение, извън човешкото съзнание и независимо от него съществува Материална Реалност. По смисъла на положението й спрямо съзнанието, и за разлика от него, тя се явява изцяло обективна – Обективна Материална Реалност. Не по-малко сигурни сме, че човешкото същество е продукт-следствие от еволюцията на точно тази Материална Обективна Реалност. Ето защо, понеже комплексното човешко съзнание е неотделимо от своя приносител човека, логично следва, че и то самото е продукт-следствие от еволюцията на Материалната Обективна Реалност. Тези разсъждения и аргументи дават приоритет на тезата на материализма за обективно съществуващата Материя, от която впоследствие произтича, наред с природата, още и действителността на съзнанието. Не е излишно да допълним, че граденето на "теории", противостоящи на еволюционизма, на "теории"-антитези, е само способ от обективния арсенал на съзнанието, способстващ за доближаване до абсолютната истина. Една от големите несъобразности на материализма обаче е хем да ползва Материята като изходно начало, хем да отрича съществуването на материя като такава, като конкретна субстанция, като праматерия, като обект с единична предметна същност. А сега да отбележим и контрапункта в противоположната идеалистична теза. Примерно при Хегел, на позицията на начално Всеобщо стои някакво, никому неизвестно, Идеално Обективно Съзнание (абсолютен Дух), от което впоследствие произтича останалата действителност, включително и материалната. Тази "възможност" очевидно не се поддава на логично обяснение, за разлика от горе застъпената за материален върховен Принцип. Т.е., докато за едно Разумно Начало по никакъв начин не може да се намери форма на смислено обосноваване, то, при противоположното изхождане от Материално такова, нещата сякаш застават на своето място от само себе си. Но, без съмнение, на настоящия етап и самата материална концепция не е съвсем наред, има нещо сбъркано. Както глупаво звучи да считаме, че от някакво Идеално е възможно да произтече някакво Материално, също толкова нелепо е да допускаме и обратната възможност – от някакво Материално да се породи някакво Идеално. Защото от Идеалното могат да следват само идеални производни, а от Материалното – само материални. В природата не стават чудеса! Възниква въпросът как тогава са налице реалностите и на Съзнанието, и на Материята? При това, с повече от очевидна поява на Съзнанието като продукт от развитието на Материята? Направените констатации са еднозначно насочващи към верния отговор. Единствената възможност изходната Материална Обективна Реалност да е в състояние да продуцира от себе си Идеалното Съзнание наред с материалните тела, се заключава в необходимото и достатъчно условие Тя да съдържа в себе си в зародиш и в неразделимо единство едновременно както някакво физическо Материално, така и някакво физическо Идеално. С една дума, Материалното Начало просто няма как да е друго, освен двукомпонентно, дуалистично, устроено на принципа на противоположностите, като единоначалие от две противоположни същности. Тук трябва още да се съобразим с обстоятелството, следващо от самата противоположност, че определенията "двукомпонентна" , "дуалистична", "двояка" и други подобни отразяват Материята като начална структура, но не и като характер. Затова, имайки предвид нейната прекъснатост и способност за действие, по-правилно е да я оприличим на, един вид, съставена от диполи или, което е все същото, от силово (енергийно) обезпечени двоични порции. От само себе си се разбира, че, по механизмите на движение от еднообразие към многообразие, тази биполярност, респективно, тази напрегнатост ще се внася във всичко следващо и ще причинява факта на вътрешната противоречивост на нещата (самото съзнание представлява единство от идеална нервна импулсация и проводящи я материални нервни клетки). Ето че успяхме да подкрепим логическия дуалистичен модел с част от известната ни фактология. Цялата теза за съществуването на конкретно материално Всеобщо обаче подлежи на по-нататъшно изкристализиране чрез дограждане с доказателства от всички клонове на познанието. На това място няма как да избегнем въпроса за негативното отношение на емпириката към подобен, чисто философски, прийом на третиране на проблема. За жалост, в този пункт и самата днешна философия ревностно й приглася. Така цялата разсъдъчна практика на прилежно придържане към логизма и фактите, ведно с привежданите доводи, биват наричани умозрителни, с не малката доза подигравателност, вложена в това понятие. Впрочем, едно такова заклеймяване е разбираемо, тъй като частните науки провеждат изследванията си от съвсем тесни специализирани платформи, а философията е във временна неспособност да разгърне потенциала си и така угоднически се мъчи да запази приемлива форма на научност (доколкото й е останала такава). Но трябва да е пределно ясно, че демонстрираното голо отрицание е, по-скоро, първосигнална реакция на незнанието. Начинът на напредване на познавателния процес нито се ръководи, нито се определя от "тежките" мнения на научните корифеи. Както уточнихме по-горе, човешкото Съзнание има обективна съставка, чрез която неговите способности и методът на реализацията им се явяват недосегаема заложеност, направляваща го към предприемане на едно или друго действие. Отново изрично ще подчертаем, че тази умствена нагласа не се поддава на контролиране от волята на човека. Разумът "някак си по рождение знае", че пробивните му възможности се простират до самата материална основа. А каквото му е предопределено да може, той го прави и постига. В случая, щом има способността да прониква в дълбочина, умът предприема този ход, независимо от нечие желание или нежелание. защо и как гледат на това му поведение застиналите кабинетни възгледи си е чист субективизъм за тяхна сметка. И е по-добре те да започнат да се събуждат и учат бързо, защото никой не ще ги чака! Няма време!
______________________________________________________
Александър Николов © 2010-2012 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2012)
На каквато и концепция за същността на Вселената да се спрем, винаги установяваме, че тя тръгва от някаква еднообразна налична даденост. Това е така не защото мисленето, да речем, все още не се е научило как да поеме от нулата или се въздържа да го направи. Просто за него такъв вариант се явява неосъществим, тъй като абсолютната липса на каквото и да е присъствие не се поддава на отразяване. Празното откъм основание начало е недостижимо за обхващане от понятийния апарат. Без изходен мотив, върху който да стъпи, мисловният процес не може да стартира. Увисва в безусловно неведение, с абсолютна невъзможност да направи конструктивна крачка в каквото и да е направление. Що се отнася до евентуално начално многообразие, мисълта страни от подобна поливариантност, тъй като същата, със самата непредвидимост на броя на началата (без критерий дали ще са, примерно, 4 или 25, или 301...), вещае произвол и хаос, вместо закономерности (да си спомним за неразбориите и катаклизмите между многото Богове в Гръцката митология, и да се отнесем с разбиране към игнорирането им от по-късния единен Бог, внасящ мир и хармония). И така, мисленето се вижда принудено да стъпи задължително върху изначална, възможно най-обща базировка, със съответни субстанциални свойства. Затова неизменно като изходно основание срещаме да господства някакъв несътворим и неунищожим вечен Принцип – Материя, Дух, Идея, Бог..., – който насетне поражда всичко от себе си по свой образ и подобие, като разширяваща се структура от собствени производни. Този начален Принцип стои като една единствена Реалност на върха на мирозданието. За наличието му няма причина. Но Той самият се явява причинител на всичко следващо (понеже опитът ни сочи, че битието е причинно-следствено обусловено). Това означава, че на нивата под този пръв, най-общ Закон, е изключено да има други постулати. Разгръщането му следва да се осъществява по стъпалата на причинно-следствените връзки и значи надолу от него всяко проявление е податливо на обосноваване, респективно, подлежи на доказване (на вниманието най-вече на физиката). Самият Принцип обаче не може да се достигне нито чрез нещо преди него, защото е пръв, нито чрез нещо наред с него, защото е сам на това първо място. Единственият начин за потвърждаване на неговото присъствие на върха е Той да бъде извлечен от последствените си разклонения, по обратния ред на правилата на тяхното формиране (по пътя от следствието към причината). С една дума същността му в никакъв случай не е въпрос на приемане априори. Тя следва да е достъпна за конкретно осмисляне, което ни дава увереност да обърнем поглед навътре в нещата и да търсим природата на този всеобщ Предикат, както философската мисъл усърдно го е правила векове наред. Така или иначе, към решаването на задачата за изясняване и конкретизиране на изходната енигма ще пристъпим солидно подготвени от отчетливите и сравнително пълни разработки за нейното естество. Всички те като резултат и постановка, в крайна сметка, неизменно се свеждат до формирането на две категориални възможности: 1) Идеална, изхождаща от налично не материално Разумно Начало. 2) Материална, изхождаща от налично не разумно Материално Начало. Самата глобална противоположност на тези две положения не оставя място за никакъв друг вид третиране на въпроса. При това, фактът, че Светът се намира в процес на развитие без външен подтик, навежда на категоричното заключение, че всяко от горните начала трябва да е със заложена способност да сътворява свои производни структури (да се саморазвива). И така, когато говорим за разум, респективно за съзнание, трябва да сме наясно, че единственото сигурно, което знаем, е, че такова съществува под формата на човешко съзнание. Разбира се, в течение сме и на версиите по точка първа, но те са само извънопитни твърдения, което автоматично ги отпраща встрани от нашето полезрение. Така и ще разсъдим за тях, като за неактуална периферия. Всички факти сочат, че човешкото съзнание е Обективна Реалност само като поява, съществуване и неподлежащ на промяна начин на опериране. По-конкретно, в посочените аспекти човешкото съзнание е Идеална Обективна Реалност. А самата негова оперативна дейност – раждане на идеи, издигане на тези, вземане на решения, извеждане на заключения, изграждане на теории и т.н. – е субективна (но имаща за цел и стремяща се да достигне колкото се може по-висока степен на обективност). Субективната оперативна дейност на съзнанието също формира реалност – съответната Идеална Субективна Реалност. От самото нейно определяне личи, че тя е производима от съзнанието в качеството му на Идеална Обективна Реалност. Затова се намира на по-долното ниво на субординация, което не представлява предмет на тези разсъждения. Това по точка първа. По точка втора можем ясно да кажем, че, без никакво съмнение, извън човешкото съзнание и независимо от него съществува Материална Реалност. По смисъла на положението й спрямо съзнанието, и за разлика от него, тя се явява изцяло обективна – Обективна Материална Реалност. Не по-малко сигурни сме, че човешкото същество е продукт-следствие от еволюцията на точно тази Материална Обективна Реалност. Ето защо, понеже комплексното човешко съзнание е неотделимо от своя приносител човека, логично следва, че и то самото е продукт-следствие от еволюцията на Материалната Обективна Реалност. Тези разсъждения и аргументи дават приоритет на тезата на материализма за обективно съществуващата Материя, от която впоследствие произтича, наред с природата, още и действителността на съзнанието. Не е излишно да допълним, че граденето на "теории", противостоящи на еволюционизма, на "теории"-антитези, е само способ от обективния арсенал на съзнанието, способстващ за доближаване до абсолютната истина. Една от големите несъобразности на материализма обаче е хем да ползва Материята като изходно начало, хем да отрича съществуването на материя като такава, като конкретна субстанция, като праматерия, като обект с единична предметна същност. А сега да отбележим и контрапункта в противоположната идеалистична теза. Примерно при Хегел, на позицията на начално Всеобщо стои някакво, никому неизвестно, Идеално Обективно Съзнание (абсолютен Дух), от което впоследствие произтича останалата действителност, включително и материалната. Тази "възможност" очевидно не се поддава на логично обяснение, за разлика от горе застъпената за материален върховен Принцип. Т.е., докато за едно Разумно Начало по никакъв начин не може да се намери форма на смислено обосноваване, то, при противоположното изхождане от Материално такова, нещата сякаш застават на своето място от само себе си. Но, без съмнение, на настоящия етап и самата материална концепция не е съвсем наред, има нещо сбъркано. Както глупаво звучи да считаме, че от някакво Идеално е възможно да произтече някакво Материално, също толкова нелепо е да допускаме и обратната възможност – от някакво Материално да се породи някакво Идеално. Защото от Идеалното могат да следват само идеални производни, а от Материалното – само материални. В природата не стават чудеса! Възниква въпросът как тогава са налице реалностите и на Съзнанието, и на Материята? При това, с повече от очевидна поява на Съзнанието като продукт от развитието на Материята? Направените констатации са еднозначно насочващи към верния отговор. Единствената възможност изходната Материална Обективна Реалност да е в състояние да продуцира от себе си Идеалното Съзнание наред с материалните тела, се заключава в необходимото и достатъчно условие Тя да съдържа в себе си в зародиш и в неразделимо единство едновременно както някакво физическо Материално, така и някакво физическо Идеално. С една дума, Материалното Начало просто няма как да е друго, освен двукомпонентно, дуалистично, устроено на принципа на противоположностите, като единоначалие от две противоположни същности. Тук трябва още да се съобразим с обстоятелството, следващо от самата противоположност, че определенията "двукомпонентна" , "дуалистична", "двояка" и други подобни отразяват Материята като начална структура, но не и като характер. Затова, имайки предвид нейната прекъснатост и способност за действие, по-правилно е да я оприличим на, един вид, съставена от диполи или, което е все същото, от силово (енергийно) обезпечени двоични порции. От само себе си се разбира, че, по механизмите на движение от еднообразие към многообразие, тази биполярност, респективно, тази напрегнатост ще се внася във всичко следващо и ще причинява факта на вътрешната противоречивост на нещата (самото съзнание представлява единство от идеална нервна импулсация и проводящи я материални нервни клетки). Ето че успяхме да подкрепим логическия дуалистичен модел с част от известната ни фактология. Цялата теза за съществуването на конкретно материално Всеобщо обаче подлежи на по-нататъшно изкристализиране чрез дограждане с доказателства от всички клонове на познанието. На това място няма как да избегнем въпроса за негативното отношение на емпириката към подобен, чисто философски, прийом на третиране на проблема. За жалост, в този пункт и самата днешна философия ревностно й приглася. Така цялата разсъдъчна практика на прилежно придържане към логизма и фактите, ведно с привежданите доводи, биват наричани умозрителни, с не малката доза подигравателност, вложена в това понятие. Впрочем, едно такова заклеймяване е разбираемо, тъй като частните науки провеждат изследванията си от съвсем тесни специализирани платформи, а философията е във временна неспособност да разгърне потенциала си и така угоднически се мъчи да запази приемлива форма на научност (доколкото й е останала такава). Но трябва да е пределно ясно, че демонстрираното голо отрицание е, по-скоро, първосигнална реакция на незнанието. Начинът на напредване на познавателния процес нито се ръководи, нито се определя от "тежките" мнения на научните корифеи. Както уточнихме по-горе, човешкото Съзнание има обективна съставка, чрез която неговите способности и методът на реализацията им се явяват недосегаема заложеност, направляваща го към предприемане на едно или друго действие. Отново изрично ще подчертаем, че тази умствена нагласа не се поддава на контролиране от волята на човека. Разумът "някак си по рождение знае", че пробивните му възможности се простират до самата материална основа. А каквото му е предопределено да може, той го прави и постига. В случая, щом има способността да прониква в дълбочина, умът предприема този ход, независимо от нечие желание или нежелание. защо и как гледат на това му поведение застиналите кабинетни възгледи си е чист субективизъм за тяхна сметка. И е по-добре те да започнат да се събуждат и учат бързо, защото никой не ще ги чака! Няма време!
______________________________________________________
Александър Николов © 2010-2012 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2012)
кръвни показатели
Нотр-Дам, Париж това вече е друго, - тов...
Език на омразата ли е тонът на kolevn38?
Нотр-Дам, Париж това вече е друго, - тов...
Език на омразата ли е тонът на kolevn38?
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 83
