Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.07.2011 19:49 - ЗА ДИСКРЕТНАТА ПРИРОДА НА ИНЕРЦИАЛНИТЕ СИСТЕМИ И КРЪГОВИЯ ПЪТ НА ПОЗНАНИЕТО (НЕКОРЕКТНАТА ФИЛОСОФИЯ НА СПЕЦИАЛНАТА ТЕОРИЯ)
Автор: alniko Категория: Технологии   
Прочетен: 1303 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 04.07.2012 17:18


        Вече имах повод да обясня защо и как обективитетът подлежи на три основни начина на отразяване: а) Под формата на философски закономерности – представят реалността като отношения между качества (като връзки между понятия), б) Под формата на математически правила – представят реалността като отношения между количества (като връзки между числа), в) под формата на физически закони – представят реалността както като отношения между качества, така и като отношения между количества (като връзки между качествено-количествени физични величини). По този начин физиката изпълва с конкретика постиженията и предписанията на философията и математиката. (http://alniko.log.bg/article.php?article_id=73070)

      И понеже тези три главни изследователски направления визират едната единствена обективна реалност, между рисуваните от тях картини на мирозданието, трябва да има пълно съответствие до най-малкия щрих. Другояче казано, ако дадена теория игнорира законовата рамка на една от тези три науки, тя ще е в конфликт и с другите две. Да речем, ако въпросната теория е с неизрядна (парадоксална) физика, то тогава при нея задължително ще куцат и математиката, и философията.

        Обикновено философските концепции вървят в пълен синхрон с порядъка на математическите постройки. Като пример за съответствие между логиката на философското и математическото мислене, ще представя познавателната техника на обикновения Аристотелов силогизъм:

         Първо предпоставъчно съждение: осем върху четири е равно на две.

          Второ предпоставъчно съждение: десет върху пет е равно на две.

           Умозаключение: осем върху четири е равно на десет върху пет.

   Съгласно силогистичното правило, за да стигна до умозаключението просто махам от предпоставъчните съждения средния термин – повтарящият се член "две", – след което обединявам остатъците в едно крайно съждение. Съвсем не случайно то се оказва и математически вярно. Физически също, понеже членът "две" е мащабът, с който се съизмерват величините "осем" и "десет", чието сравняване търсим (две се нанася четири пъти в осем и пет пъти в десет).

       Естествено, физиката е подвластна на стремежа за единство с философията и математиката, но тя, поради метода си на изследователско напредване откъм многообразието на единичните неща, почти винаги изпада в ролята на ариергадно знание по отношение на математическите и философските дедукции.

     От изложените в предните две статии несъответствия на Специалната теория с математическите и физически реалности вече прозира и неиздържаната й философия. В какво се състои тази поредна форма на неизрядна идейност, която Теорията се опитва да прокара в научното пространство? Аспектите са многообразни, но ще акцентирам върху незачетените от нея, поради некомпетентност, три показателни общодисциплинарни положения. 

       Нека напомня, че философията, като всеобхватна наука, много отдавна (от Хераклит, Демокрит, Аристотел, та до Хегел, Маркс, Енгелс) дава сериозни разработки по двете системни страни на проява на Обективитета. На първо място, относно неговото най-общо устройство като налична единна структура – съвкупност от подструктури, заедно с основанията за съществуването му именно в този вид. И на второ, относно неговото принципно развитие като всестранен процес – съвкупност от подпроцеси, заедно с причината за това развитие и способът, по който то се реализира.

      В тази философско-познавателна схематика, като основен стожер, от материалистическа гледна точка, стои материалността на света, с органично присъщата си организация на Принципа на противоположностите. Тази основополагаща, изначална даденост ни дава да разберем, че, ако два еднакви при относителн покой обекта, примерно  два часовника K и K", респективно, инерциални системи K и K", се приведат в състояние на относително движение, те веднага стават различни, ерго противоположни, без никаква друга възможност. Твърдението на Специалната теория, че абсолютното им тъждество от относителния покой се запазва и в релативната ситуация, е противоестествено, субективно и априори привнесено мнение (чрез първия постулат).

        За това говорят и самите резултати на Теорията. Докато, в състояние на относителен покой, часовниците отмерват времеинтервалите в пълен синхрон един с друг, то, когато е налице относително движение между тях, те започват да работят с различно темпо. При този факт, да се говори за продължаваща тяхна абсолютна тъждественост, си е направо отявлена фантасмагория, намерила място в сферата на науката чрез насилие над разума.

     Преки следствия от Принципа на противоположностите се явяват Принципът на прекъснатостта и Принципът на кръговратността.

        При Принципа на прекъснатостта логиката е елементарна. Тъй като обективитетът се състои от противоположности, а те представляват във всяко отношение някакви разграничения, обособености, то значи обективитетът просто няма как да не е раздробен на части, няма как да не е прекъснат и като материя, и като пространство, и като време.

      От тази гледна точка Специалната теория отново търпи понятна критика с настояването си да считаме часовници K и K" за абсолютно тъждествени както в състояние на относителен покой, така и в състояние на относително движение. Това нейно извън опитно схващане грубо погазва нашите възприятия за реалната действителност. А те са първоизточникът на информация, въз основа на която умът гради своите заключения. Ще покажа в два експеримента какво в подобни случаи ни подсказва сетивната система.

     Първи експеримент: Визуално избирам един от двата абсолютно еднакви часовника. След това затварям очи докато те бъдат произволно разместени. Тогава пак ги отварям със задачата да позная избрания часовник. Това обаче е и практически, и теоретически невъзможно.

    Изводът е, че абсолютното тъждество слага край на познавателните възможности. Непрекъснатостта, която то представлява, се явява непреодолима преграда. Изправени пред равното на самото себе си (пред непрекъснатото), сетивата се оказват без дразнител. Не намират повод за реакция и умът бездейства.

       Втори експеримент: Бележа избрания часовник – примерно, размествам стрелките му или слагам върху него червена точка. Или пък го привеждам в движение. Сега, при всякакви обстоятелства, аз винаги безпогрешно го разпознавам.

     Изводът е, че познавателните способности се дължат на наличието на разлики, на прекъснатост, на противостоене. Познанието ползва противоположностите като стъпала, по които навлиза навътре в неизвестната материя. И така докато не срещне тъждество, непрекъснатост, която прекратява победния му ход.

       Тези изводи важат с пълна сила и за часовниците-инерциални системи на Специалната теория. При относителен покой тяхната тъждественост е очевидна поради t"=t (t е t"). Съгласно този резултат, те се държат като един часовник. Условните два часовника-системи са напълно неразпознаваеми – коя е K" и коя K няма никакво значение. Пред очите ни е една единствена непрекъсната, равна на самата себе си система. Отвъд абсолютното тъждество няма реалност. Да се търсят в това въображаемо "там" или "вътре" някакви отношения между системите е безсмислица. Непрекъснатостта е непознаваема.

          При относително движение обаче двата часовника (системи K и K") по никакъв начин не могат да се обединят в едно цяло, от една страна, поради относителното движение, а от друга, поради различния си темп на работа. Те се явяват отделни, самостойни, несъвместими един с друг обекти. Между тях има невъзможна за игнориране граница на прекъснатост. Тук не съществува дори и най-малка възможност за някаква форма на тъждество, за което говори и математическият резултат – в обобщен вид t"=t/b (t не е t"). Прекъснатостта предоставя възможност за познавателна инвазия.

       И така, в случая с инерциално движещата се система K" и неподвижната K възниква злободневният въпрос, след като тези системи представляват абсолютно тъждество, защо изобщо Специалната теория се занимава с него и, още по-важно, как успява да го пробие, да влезе вътре и да стигне до познание за съотношенията между параметрите на системите. Съществуват две възможности за смислен отговор (всички останали са разни нелепици):

      Или системите реално са абсолютно тъждествени, значи непрекъснати, а третираните съотнасяния вътре в тях, понеже няма как да се стигне до подобно знание, са творение-измислица на Теорията.

     Или системите реално са различни, значи дискретни, и разкритите съотнасяния в тях са самата истина, а твърденията за абсолютната им тъждественост са творение-измислица на Теорията.

       Вземайки предвид категоричната истинност на Лоренцовите трансформации, вярното, естественото положение е това по втората възможност. А логиката на Специалната теория, според която системите са абсолютно тъждествени, само че вътре в себе си се различават (системите са едновременно и тъждествени, и различни), е пример за напушваща смях мисловна патология.

   Малко по-отвлечен за разбиране е Принципът на кръговратността. Той засяга процесите на развитие на всички нива на разгръщане на устройствените структури. Проявява се като всесилен и неотменим стремеж към движение в кръг. По-конкретно, като стремеж на всеки процес към зтваряне на своя контур (път). Поради обективни причини обаче, кръгът на процесите се изтегля в спирала. http://alniko.log.bg/article.php?article_id=76264

      В случая ни интересува възхождането на познавателния процес, понеже Специалната теория е част от него. Ето накратко как Принципът на кръговратността предначертава технологията на познание, към която следва да се придържа и Теорията (извън която е зоната на свободните съчинения).

     Принципът на противоположностите, който е принцип на устройството и развитието на Обективитета, всъщност, чрез самото различие, което го дефинира, се явява Принцип на определеност. За по-голяма яснота ще представя това понятие откъм неговата реализация.

         Не съществува друга определителна възможност, освен тази на минаване през двете противоположни същности, на определяне на едната чрез другата. Другояче казано, до установяване естеството на нещата (и до установяване на истината) не може да се стигне директно от раз, а се налага първо да се види това, което те не са, по който начин става и изясняването им като това, което са. Това означава, че определянето няма как да бъде еднократен акт, тъй като изисква отиване до противоположното, едва след което идва връщането като утвърждение. Т.е., определянето представлява кръгов процес.

       Например не е възможно пряко да се реализира връзката "радиаторът е топъл", защото топлото е топло не само по себе си, а в сравнение със студеното, определя се като такова чрез студеното и спрямо него. Ето защо пълното определение за състоянието на радиатора трябва да включи и студеното, а именно: "радиаторът е топъл в сравнение със (или за разлика от) студа навън" (обикновено даваме подобнте определения спрямо телесната си температура). Точно по тази пълна схема работи и съзнанието. Но втората, сравнителната част на определението се има предвид по подразбиране. Да се постигне познание без тази пълна мисловна обиколка е невъзможно. За да се стигне до истината, трябва да се мине през неистината.

           Вижте какъв мисловен пирует завърта Хегел при определяне на понятието "нищо": "Нищото от някакво нещо е определено нищо". (Хегел, Логика, т. I, стр. 74) Тук затвореният познавателен контур "отиване-въщане" е очевиден. Той тръгва от безлично "нищо", отива до конкретно "нещо" и се връща обратно на "нищото", но вече с постигната определеност за него – като конкретно "нищо" (само по себе си абстрактното, неопределеното "нищо", отнесено към конкретно "нещо", става конкретно, определено "нищо"). Сиреч, определение-познание не може да се постигне нито без участъка "отиване", нито само с него, в отворена конфигурация, без участъка "връщане". Изискването за пълна обиколка е задължително и ненарушимо.

          Това за сведение на Специалната теория, защото тя и идея си няма за съществуването на тази затворена схема, всяко мърдане от която е фатално за истината. Безспорен факт е, че Теорията успешно реализира етапа "отиване", след което прекратява сравнителната (определителната, познавателната) операция, със самодоволното и самонадеяно твърдение, че е стигнала до вярното съпоставяне на инерциалните системи. Респективно, с претенцията, че е извървяла стриктно познавателния път, вземайки всичко от него и изчерпвайки така целта на заданието. Уви, това е поредното й заблуждение.

      Ето как, всъщност, изглежда математико-физико-философската интерпретация на предприетата опознавателна процедура, чиято задача е да установи връзката между неподвижната система K и движещата се спрямо нея система K" (без такова противопоставяне на системите умът счита ситуацията за несъстоятелна, безпредметна, тъй като, при липса на различие, липсва материал за мислене, липсва задача за решаване).

         Наблюдателят първоначално се намира в изходната система – в случая неподвижната система К. Там, с нейните мащаби, той формира теза К за изследваното явление (процес, събитие, експеримент). След това се премества в реално противоположната приемна система – в случая движещата се система K". На свой ред и тук, с мащабите прим, формира теза K" за същото явление (процес, събитие, експеримент). Теза K и теза K" са първо и второ предпоставъчни съждения. Те представляват относително познание, тъй като са изградени на базата на собствените произволни мащаби на системите. Т.е., и теза K, и теза K" са продукт на произволно самоопределяне.

      Следва обаче привеждането им към единния непроменлив мащаб с – скоростта на светлината (тук с е средният термин). При това сравняване (уравняване), двете, до момента самостойни, тези биват противопоставени, при което теза K" веднага влиза в ролята на антитеза. Тази стъпка обвързва двете независими (относителни) измервания, превръщайки ги по този начин в една определеност (в умозаключение). С това бива фиксирано и точното съотношение между параметрите на двете системи.

       До тук са законните разсъждения на Теорията, следвайки които тя получава уравненията-трансформации x"=x/b ; t"=t/b. И, понеже изобщо не е наясно с  механизма на определянето, тя счита тези зависимости за окончателни.

      Забележете обаче, че установената връзка между параметрите на системите се появява не в правата изходна система K, а в противопоставената й приемна система K". И значи, поради контрапозицията на K", тя се появява в антитезен вид, представляващ нейно обърнато, огледално изражение.

      За да я види като обратно на обратното описание (анти-антитезно), което означава като реално, право решение, наблюдателят трябва да се върне в система К. Така, чрез обръщане на обърнатия вид, ще се получи нейния изправен, уточнен, верен, синтезен образ. Математическият израз на тази операция на връщане-изправяне изглежда така: от огледалния израз x"=x/b ; t"=t/b , преминаване към реалния x=x"b ; t=t"b.

    Друг начи за обективно стигане до истината няма, не съществува. Постигането на реално отражение е невъзможно без минаване през огледален образ (пример за това е печатарската практика). На този принцип е устроена и цялата сетивно-рефлекторна система на живата материя. Няма и не може да има нещо, което да е едно, определящо само себе си. Абсолютната тъждественост на инерциалните системи е ситуация на неопределеност, която е принципно изключена като възможност за появяване в обективната реалност.

    Възниква обаче въпросът как тогава биват определяни единичните реалности като гравитационната вертикала, ориентир за изправената стойка на тялото, обектите, визирани от окото...и, което ни интересува в момента, едната единствена обективна истина, преследвана от познанието. Тъкмо поради възникващият от единичността проблем, тези случаи са белязани със специфика.

       Вече обясних защо и как познавателният процес (всеки процес, без изключение) изобщо не усеща линията на обективната истина, изобщо не знае нейното местоположение, въпреки че именно тя е неговата заветна цел. Но, след като в случая липсват обективни противоположности, човешката сетивна система сама създава такива и процесът започва да върти своята спирала между тях.  

         По-конкретно, познанието е без никаква възможност да хване на прицел обективната истина и да върви стриктно по нея, но безпогрешно улавя отклоненията от тази идеална линия, което означава, че тя е някъде в полосата между тях (по средата). (http://alniko.log.bg/article.php?article_id=74632) Така се появява безупречната откъм обективност тактика на нейното принудително обхождане (субективна остава само амплитудата на отклоненията).

      Да речем, процесът е усетил отклонение вдясно. Веднага предприема ход наляво, който реално го придвижва към истината. При изравняването си с нея обаче поляритета се губи и този факт на единение остава абсолютна тайна за него. Той няма никакво усещане за произтеклото съвпадане с идеала, поради което го подминава, докато не усети отклонението вляво. Веднага следва обръщане, с ход надясно и...всичко това се повтаря многократно под формата на едно лъкатушене около линията на абсолютната истина (по същия начин вестибуларният апарат люлее тялото напред-назад спрямо вертикалата, както и окото, чрез собствени вибрации наляво-надясно, вижда (определя) обектите пред себе си; престане ли да трепти, те стават невидими за него).
 
         Когато инерциалната система е само една (или повече, но изцяло тъждествени, което е равнозначно на една), се получава ефектът "изолирана лаборатория" – абсолютна невъзможност за стигане до определеност, пълно неведение за състоянието на системата, произвол във всяко познавателно начинание, практическа непознаваемост.

        Усещанията имат определителна стойност и се получават само в състояния на противостоене. Ето защо Специалната теория ни дължи обяснение как така усещаме движението (различието) между инерциалните системи, след като те представляват абсолютно тъждество. Респективно, тя трябва да ни обясни защо е важно делото на Коперник – че реално Земята (система K") се движи спрямо Слънцето (система K), а не Слънцето спрямо Земята, каквато е огледалната гледка. Нали, според нея, този многовековен спор изглежда напразен, излишен, тъй като коя система спрямо коя се движи няма никакво значение, е все едно и също? Нима съзнанието си е губило времето с един несъществуващ проблем?

    Вече не един и два пъти показах, че движението на познавателния процес е обективно предначертано. Вярно, той е продукт на ума, но не умът решава какви задачи за иследване да си поставя, а точно обратното – умът, съобразно местоположението на процеса, изгражда съответни, обслужващи го, тези и антитези.  

     Пак в тази връзка, ето, съвсем схематично, още едно показателно рамкиране. Всеки, който си даде труда да изследва процесите, които текат в обективитета и, по специално, тези от средата на 19 и началото на 20 век, трябва да съумее да забележи редицата характерни белези на преминаване, най-общо казано, от определеността на различията, структурните конкретики, идейната свобода и плурализъм, към формиране на антитезна неопределеност чрез уравняване, обезличаване, ограничаване.  

        Така, в този период, физиката изпада под тоталната хегемония на релативизма. Движението става единствена природа на нещата, изравняваща обектите-инерциални системи. Материята, пространството и времето се превръщат в абстрактни безкрайности, относителни като размерност и делимост, намиращи се в съотношения на неопределеност и пр. Пред всякакви други "ереси" е издигната "желязна завеса" (отказ за публикуване). Господстващите възгледи се самоопределят като безалтернативни, незаменими, единствено верни.

      Точно същото абсолютизиране-изравняване на идеите, със самоопределяне като гениални и велики, последвано от "желязна завеса" пред инакомисленето, се случва във философията и общественото развитие под тоталната хегемония на материализма и Марксизма-Ленинизма...да не изброявам икономиката, политиката, управлението и др., където всеки сам за себе си може да установи симптомите на унификацията.

       Това не са някакви случайни съвпадения на уеднаквяване в иначе вечния хаос на събитията. Пред нас са клоновете на един и същ глобален процес, който, превъплътен в съответните области, върти своя кръг между противоположностите определеност-неопределеност. Т.е. тече по спиралата определеност-неопределеност-определеност-неопределеност и т.н. А, като се има предвид, че понятийното съдържание на категориите определеност и неопределеност вмества двойките противоположности различие-тъждественост, свобода-равенство, демокрация-социализъм и пр., идва и окрупнената асоциативна връзка на възхождане на процеса между тезисната и антитезисната страни, съответно: определеност=различие=свобода=демокрация срещу неопределеност=тъждественост=равенство=социализъм.

      С една дума, в указания период този всеобщ процес на развитие навлиза в своя антитезен участък, извиквайки на живот идеи, учения и действия антитези, които да изпълнят със съдържание това обективно течеие. Така на преден план излизат малко или много обърнати наопаки представи за реалността в разните области на обществено-познавателната практика. Но, вярвам, вече стана пределно ясно защо съдбата на тези "странности" и "изкривявания", към които спада и Специалната теория, е предрешена, както и посоката, която ще държат нанасяните върху тях корекции.
______________________________________________________
Александър Николов © 2010-2012  Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2012)



 

    





Гласувай:
1



1. анонимен - pipinana
25.07.2011 20:30
jasna e
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: alniko
Категория: Технологии
Прочетен: 263558
Постинги: 125
Коментари: 122
Гласове: 82
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031