Сега нека да повторя постановката, по която водя изследването: Пробно тяло – инерциална система K", с начало O", се движи спрямо неподвижна система К, с начало O, надясно с някаква скорост v по осите Х"=Х. Пак надясно върху Х" и Х са отбелязани точки A" и A, така че, при покой на системите една спрямо друга, е налице тъждеството дължина L" (разстояние O"A") = дължина L (разстояние OA).

Вече споменах, че задачата за определяне на скоростта v се очертава в няколко варианта на поставяне. Два от тях са основни. След като анализирах първия – Измерване в система К , с часовник в точка O , сега ще се спра и на втория:

2а) Измерване в система К , с часовник в точка А, при база дължина L:

С часовника съм в точка А. Както се знае, трябва да измеря времето t , за което тялото-система K" изминава дължината L. В настоящия случай няма как да засека началния момент на съвпадане на точки O" и O (момента на отправяне на тялото-сигнал по контролната дължина L). Неговото случване остава скрито за мен. Трябва по някакъв начин да го направя достояние за точка А.

За целта пак прибягвам до помощен светлинен сигнал. Същият, излъчен към точка А в момента O"=O , ще ме извести за това събитие. До пристигането му в А обаче минава време ∆t . Едва след този интервал сигналът стига до мен и стартирам часовника. После следва съвпадане на точка O" с точка А, в който краен момент, затварящ времевия контур, спирам часовника, фиксирайки така реалното време t* . Друга възможност за провеждане на измерването не съществува.

 Сиреч, за изминаване на точната дължина L , часовникът ще регистрира не истинското време t , а единствено достъпното за измерване време t* = t - ∆t , което е максимално близко до t . Така за скоростта v отново получавам:

v = точна дължина L/неточно време t – възможното, реалното измерване

(v = точна дължина L/точно време t – това измерване е невъзможно)

2б) Измерване в система К , с часовник в точка А, при база време t*:

Сега да проведа измерването от гледна точка на точно измереното време t* . Докато тече времето ∆t , система K" следва да измине някаква дължина ∆L , която не мога да хвана. Така че базовото време t* ще се отнася не за измерена дължина L, а само за частта от нея L* = L - ∆L .

Но тази точна дължина L* остава неизвестна за мен поради отворения пространствен контур. Т.е., при реално измереното точно време t* , съм принуден да работя не с точната дължина L* , а с отнапред измерената дължина L , явяваща се максимално близка до L* . Така и този път за скоростта v получавам:

v = неточна дължина L*/точно време t* – възможното, реалното измерване           

(v = точна дължина L*/точно време t* – това измерване е невъзможно)

С други думи, стигам до потвърждаване на извода, че в Природата е налице обективна невъзможност (забрана) за едновременно точно измерване на дължина и време.

За аргументиране и нагледност на горното Съотношение на неопределеност, ще предложа подобен пример от инженерната теория и практика в машиностроенето. Става въпрос за абсолютната невъзможност да се осъществи точно позициониране (сглобка) на детайли едновременно по две бази. Ако се постигне точност по едната, другата неминуемо остава свободна (базирането по едната елиминира другата).

Например, представете си един детайл, с две стъпаловидно разположени паралелни (или не) плоскости. Към тях трябва да се напасват подобните стъпала на втори детайл. С каквато и върхова прецизност да бъдат изработени двата детайла, вторият никога не може да легне абсолютно точно едновременно върху двете повърхности на първия. Винаги ще допира плътно по едната, а ще е с хлабина по другата. Това е принципно положение. В реални условия, отнасянето плътно/плътно (точно/точно) е невъзможно (както, разбира се, и висящото положение хлабина/хлабина).  

В практиката, ако едната от двете бази не бъде нарочно освободена (или компенсирана с мека вложка – гарнитура), се получава неправилна работа на сглобката, с последваща деформация и разрушаване. За да се избегне такъв технически неиздържан (неинтелигентен) монтаж, се предписват съответни допуски на изготвяне на детайлите. Базира се или по вала (система "основен вал") – във физиката база "дължина", а във философията база "материално, пълно", или по отвора (система "основен отвор") – във физиката база "време", а във философията база "идеално, празно".

Погледнато в дълбочина, конструктурът е длъжен да осигури противоположностите "плътно, напасвано, точно срещу освободено, хлабаво, неточно".

В крайна сметка, виждаме как най-общото, философското, се възпроизвежда в по-ниската степен на общност, физическата, а сетне и в самата конкретика.

___________________________________________________________________

Александър Николов © 2010-2013  Всички права запазени  (COPYRIGHT © 2010-2013)