Светът е устроен на Принципа на противоположност. Същият предполага старт на развитието на материята от първоначална биполярна структура с конкретни параметри, подлежащи на определяне. Логично и с увереност следва да предвидим (понеже Светът е материален), че едната страна на тязи структура е нещо материално – ядро, което не може да бъде друг формат, освен „частица“...гранично дискретна порция маса m₀ – const., с линеен размер l₀ – const. Втората страна, за да бъде антипод, трябва да е нематериална – някакъв безплътен идеал (липса на маса). Ролята на подобен идеален феномен може да изпълнява само така наречената абсолютна пустота, респективно, микроучастък от нея с линеен размер l_r – const., разделящ масите m₀.   

Масата m₀ ще се явява плюсовата, мъжката, подвижната същност на двоякото начало. А микропустотата – минусовата, женската, неподвижната същност (на разглежданото квантово ниво абсолютният покой на микропустотата просто няма как да се обяви за привиден). Мъжкото естество „плюс“ и женското естество „минус“ следва да си взаимодействат (да се привличат) със сила F_r – const., формирайки във всяка точка на пространството еднакви напрегнати, първични микроклетки  (наредени в силови линии), с линеен размер R_r=l₀+l_r – const. (всъщност, R_r е разстоянието между центровете на две съседни маси m₀) и с линейна плътност ρ_r=m₀/R_r – const. По този начин всяка микроклетка се явява заредена с гранично дискретна порция енергия Е₀ – const., съответна на масата m₀, така че да е изпълнено условието:

Е₀/m₀=к – const., където к=d=с² е коефициент на енергиен заряд                (1)

Израз (1) представлява главно отношение „идеална същност-материална същност“ на материята. Съгласно Принципа на противоположност, то ще има две лица: едното ще отразява състоянието на напрегнат покой на микроклетката (коефициент к=d), а другото – състоянието на колебателно движение на масата m₀ в микропустотата (коефициент к=с², където с е скоростта на светлината). И понеже имаме основание да считаме (съгласно закона за енергията на цикличните движения), че енергията Е₀ и Планковата константа h са една и съща величина Е₀=h – const. [kg.m²/s²], от отношение (1) определяме граничната маса: m₀=h/с² – const. (атомът на Демокрит).                                                              

По силата на своя произход, константите Е₀=h, m₀ и с са глобални, с всеобща валидност, докато константите, отбелязани с индекс „r“, се явяват регионални. От направените определения става ясно, че енергията на първичната микроклетка може да бъде или изцяло потенциална (Е₀=Е_р=F_r.R_r – напрегнат покой), или изцяло кинетична (Е₀=Е_к=m₀.с² – раздвижване с гранична скорост с), с възможност за преобразуване от едното състояние в другото. Сиреч, ще е в сила следната енергитична зависимост:

F_r.R_r - m₀.с² = 0  или  F_r.R_r = m₀.с²                         (2)

           Уравнение (2), от една страна, обяснява скоростта на светлината – (F_r/ρ_r)^1/2=с, а от друга, показва единството на силите:

F_r = c².ρ_r                                                                 (3)

Според изходните определения, тази универсална сила трябва да се проявява в две противоположни форми – динамична и статична. И наистина, директно от (3) произтичат зависимостите:

F_r = а.m₀   – първообраз на втория закон на динамиката                                (3а)

                    m₀         m₀

F_r = (с²/ρ_r) . ----- . ------ – първообраз на закона за гравитацията      (3b)                                                  

                     R_r       R_r                                  

Изразът в скоби на формула (3b) се получава като резултат от преобразуването на (3) в (3b) и следва да е гравитационната константа:

G = с²/ρ_r      [m³/kg.s²]                                                                                                 (4)

Така странната дименсия на константата G добива ясен смисъл. Нещо повече, наред с нея разкриваме корените и първичния смисъл на закона на Нютон за силата на гравитацията между маси m₁ и m₂, с разстояние R между техните центрове, а именно:

          m₁.m₂          m₁     m₂

F = G. -------- = G..---- . ---- = G.ρ₁.ρ₂                                            (5)

             R²              R     R

Формата (5) на този закон (където m₁/R=ρ₁е линейната плътност на разстоянието R от масата m₁ и m₂/R=ρ₂ е линейната плътност на разстоянието R от масата m₂) дава категорични отговори на въпросите относно произведението на масите m₁.m₂ (да речем, защо произведение, а не сума), относно квадрата на разстоянието R² (който очевидно не се дължи на някакви мистични „особени свойства на пространството“) и относно оперирането с линейната плътност, а не с обемната. Изобщо всички сили в Природата имат своето логично обяснение като производни на първичната сила F_r=c².ρ_r . В крайна сметка, даваме да се разбере откъде идва способността на материята зз самодвижение.

Що се отнася до изходната материално-идеална структура, остава още да направим изводите:

ρ_r = m₀/R_r = с²/G , съответно R_r = G.h/c⁴, съответно F_r = c⁴/G              (6)

Всички тези определения (Е₀=h, m₀₌h/с², ρ_r=с²/G, R_r=h.G/с⁴, F_r=c⁴/G)¹ представляват описание на квантовата единица на Вселената.

В заключение отново и отново дебело ще подчертаем, че Принципът на противоположност е и Принцип на определеност, понеже едната противоположност се определя чрез другата Друг начин за определяне не съществува. Тъкмо на тази определителна рамка се основава и математиката...не може да се състави уравнение без наличие на разлика, на две противни страни (например, за да стигне до уравненията, наречени Лоренцови трансформации, авторът на Специалната теория обръща тъждествените инерциални системи в противоположни с уговорката, че това е само за удобство). В този смисъл, от макро до микро структурите на материята, всичко е качествено и количествено определено до границата h, m₀ . Така Принципът на противоположност се явява и Принцип на познаваемост – от макро до микро структурите на материята, всичко е познаваемо, защото се поддава на всестранно определяне. А когато теоретичното мислене води до неопределеност, това означава, че е допуснато някакво объркване, че концепцията се нуждае от корекция, а не от търсене на нови призрачни обяснения.

Справка

1. Николов А. – Към смяна на идеите във философията и физиката, София 1999 стр. 321-328, 332-336.