Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.10 08:33 - ЗА РЕЛАТИВНАТА ИДЕЯ И НЕЙНИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ
Автор: alniko Категория: Технологии   
Прочетен: 92 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 03.10 07:58


Резюме: Принципът на противоположност и следващият от него Принцип на крайната неделима частица „атом“ (ἄτομος – неделим) нямат алтернатива като първооснова на Универсума и причина за неговото саморазвитие. Това са двата универсални инструмента за вникване в природата на нещата. Що се отнася да релативното учение, всички учени трябва да са наясно: Едно е да се увесиш на шията на Айнщайн и да кръвосмучеш и съвсем друго – да стъпиш на раменете му.

Ще започна с ясната позиция: Принципът на противоположност и следващият от него Принцип на крайната неделима частица „атом“ (ἄτομος – неделим, ст. гр.) нямат алтернатива като първооснова на Универсума и причина за неговото саморазвитиеТова са двата универсални инструмента за вникване в природата на нещата.

В края на шестдесетте години на 20 век вече бях навлязъл детайлно в тази материя, а през седемдесетте развих отделни нейни аспекти в десетина достатъчно конкретни статии до „Физико-математическо списание“ и „Българско физическо списание“. Съдбата им бе предопределена, тъй като изводите в тях влизаха в драстичен разрез със съвременната физика. В началото на осемдесетте започнах да търся начин за опитно потвърждение на двете принципни положения, облягайки се на познатите физически закони (без априори приети постулати). Така през 1985 г., изхождайки от класическото съображение, че Земята – система К
– се движи със скорост v спрямо неподвижен Етер – система К (с разбирането, че това е полевата материя, състояща се от неделими по-нататък частици)  – изведох Лоренцовите трансформации от опита на Майкелсон и Морли за две противоположни ситуации: Първо, с интерферометър върху движещата се Земя, наблюдаван от неподвижния Етер (както е реалното изпълнение). После мислено преместих уреда в неподвижния Етер и го наблюдавах от движещата се Земя.

Както очаквах, изчислените резултати за двете позиции бяха противоположни. В първия случай – гледна точка К – се получи скъсяване на дължината
 L" на успоредното на движението рамо (L=L".b, където b=(1-v2/c2)1/2 ), който ефект съвпада с извода на Специалната теория. Във втория случяй обаче – гледна точка К– се получи удължаване на дължината L на успоредното на движението рамо (L"=L/b), в съответствие с Принципа на противоположност (удължаването е привидно, тъй като идва от измерването със скъсения метър К"). Докато Специалната теория предписва пак скъсяване (L"=L.b), съгласно Принципа на относителност. При това, както много добре се вижда, опитните резултати (L=L".b ; L"=L/b) съответстват на правилата на логиката и математиката, докато резултатите на Теорията (L=L".b ; L"=L.b) са в нарушение на тези норми, т.е. следват някакви странни логика и математика, нововъведени от самата нея.

Тази работа също остана безответна. По-късно, за още по-голяма яснота, на база на постигнатите в нея изводи, направих следната съвсем нагледна постановка: От дадена плоскост изрязваме продълговато правоъгълно парче. Ясно е, че неговата дължина 
L" и дължината L на получения правоъгълен отвор в плоскостта ще съвпадат (L=L"). После изрязаният сегмент – система К" – се задвижва инерциално по направление на дължините L=L" със скорост v спрямо неподвижната част с отвора – система К. Следва въпросът за получаващите се ефекти върху дължините L и L":

1) Според Специалната теория: За неподвижния наблюдател К дължината 
L" на изрязания сегмент ще се скъси, което означава, че сегментът ще може да мине през отвора на плоскостта. За движещия се наблюдател К" дължината L на отвора ще се скъси, което означава, че сегментът няма да може да мине през отвора на плоскостта. С една дума, според Принципа на относителност, в един и същ момент въпросният сегмент хем може, хем не може да мине през отвора. Прословутата Специална теория е пълна с такива анекдотични противоречия, най-обикновени небивалици, на които физиката дълбокомислено се опитва да придаде научност (и благозвучие), наричайки ги парадокси – понятие, съдържащо презумпцията за временно затруднение, въпреки че става въпрос за невъзможни за случване положения.

2) Според Принципа на противоположност (според горните опитни резултати): За неподвижния наблюдател К дължината 
L" на изрязания сегмент реално ще се скъси – сегментът може да мине през отвора на плоскостта. За движещия се наблюдател К" дължината L на отвора привидно ще се удължи – сегментът отново може да мине през него. Такава е реалната картина. В нея няма място за никакви смешни алогизми. 

Всъщност, авторът на Специалната теория е в тежка самозаблуда. Той ни внушава, че следва единствено Принципа на относителност, без да има ни най-малка представа, че в ключовите моменти прибягва до Принципа на противоположност. Казано в прав текст, тази сакрална Теория де факто е построена върху двата принципа. И ето равносметката: Всички нейни изводи, резултат от прилагането на Принципа на противоположност, са разумни, логични, верни и обратно – всички нейни изводи, резултат от прилагането на Принципа на относителност, са смехотворни.    

И така, за уличаване на Теорията в заблуждения не е достатъчно само да се стигне до разбирането, че в нея са налице безспорно ненормални противоречия. Наистина, това достижение представлява успех, но частичен. То е, един вид, само сваляне на нейната маска (показах го в т. 1 от примера). Под маската обаче има още слоеве грим и именно тяхното отстраняване е трудната за постигане крайна цел. Самото разгримиране се постига с даване отговори на въпросите Защо? възникват абсурдните ситуации и Как? се излиза от тях (показах го в т. 2 от примера).   


След дълги колебания се реших да потърся коментар на намереното рационално решение. В атомния център на БАН съвсем случайно попаднах на един от най-добрите наши физици, изтъкнат академик. Той ми каза, че в момента няма време...да му изпратя материала по пощата и ще го даде на негов сътрудник за мнение. Така и направих. След три-четири месеца чакане на отговор го посетих отново. Спомни си случая и с нескрита досада протегна ръка: “Дайте да видя!“ Прочете примера с решението и троснато заговори: „Ама не ме занимавайте с такива измислени истории. Нещата са много по-комплицирани, отколкото си ги представяте. Специалната теория отдавна се е доказала във всичките си аспекти. Не всеки може да вникне във висшата физика. Това, което днес смятаме за парадокси, в бъдеще може да се окаже съвсем в реда на нещата. А сега ме оставете...уморен съм.“ Помислих си: „Все същото кухо дрън-дрън, все същата безобразна логика! Какво масово оглупяване! Че е уморен е единственото вярно нещо, което каза.“


До края на 80-те продължих да изпращам в „Българско физическо списание“ статия след статия с антирелативна и атомистична (квантова) тематика, засягащи обстоятелства, за които физиците дори не подозираха, че съществуват. Резултат – никакъв. Редакторът на списанието, преглеждащ моите работи (изпълняващ ролята на цензор), не пропускаше по-нататък нищо, несъобразено с общоприетите, ерго, с неговите собствени възгледи. При това, без да е длъжен да дава каквито и да е обяснения за отсъжданията си. Когато все пак настоях за някаква аргументация от негова страна (чрез техническия секретар на списанието), той не се посвени да ми поиска пари за „услугата“ (и то добра сума). Платих му. И какъв, мислите, беше резултатът? На мои конкретни решения получих три четвърти страница общи приказки – нещо като възхвала на собствената му „комплексна образованост“. Един неозаглавен хвърчащ лист, на който нямаше нито име, нито подпис. Хитро! Със зазубрените си знания сигурно вече е станал достопочтен професор и поставя ли поставя капаци на кръгозора на студентите. Така и не научих името му. Впоследствие съм имал сблъсъци с много като него, самодоволни и самовлюбени, раздаващи не само присъди, но и ритници без да се замислят. Ще ги поставя в събирателния образ на учен, наизустил материала и парадиращ с това си постижение, а реално подвизаващ се далеч-далеч в периферията на науката, когото ще нарека със
 символичното име проф. Стозъб Язъков. За него моите работи са обект на неприязнени нападки.

Ще посоча съвсем скорошен пример за подобен манталитет. В продължение на последните 3-4 години изпратих повече от 30 статии на над 70 от считаните за най-добри наши физици – професори от СУ и БАН – с оригинални разработки, от които би трябвало, ако не друго, то поне нещо да щракне в главите им. След поредната статия с ярко доказателствено съдържание, ето какъв бабаитски отговор ми написа един от тях:
                              
          „Драги ми господине,           
       
          Преди да си затруднявате мозъка с разсъждения за специалната теория на относителността, бъдете така добър да усвоите гимназиалния курс по физика, където ясно се различават зависимостите между физическите величини от тривиалната проверка на размерностите им във формулите. Учудвам се на наглостта Ви да твърдите, че физиците 110 години се заблуждават относно същността на трансформациите на Лоренц, а само Вие сте я схванали правилно. Бъдете така добър повече да не генерирате боклук в Интернет пространството!

              Румен Ценов“

Коментар за посмешище във всяко отношение – хапльовски, задоволяващ неетични потребности от висотата на фрапиращо незнание. Просто недопустими за ранга празнини, позорящи съсловието. Въпреки срамната му арогантност (зад фалшивото приличие), първоначално отговорих така (с незначителни съкращения):
                            
         
           "Уважаеми г-н Професор,
           Съжалявам да го кажа, но това, което сте ми написали, е очевидно непремислено. Да видим какво в действителност представляват изразените с величини Лоренцови трансформации x"=(x–v.t)/b ; t"=(t–v.x/c
2)/b ! Вярвам, ще се съгласите, че съм в правото си да ги напиша във вида x"=(x–Dх)/b ; t"=(t–Dt)/b , където v.t=Δх метри и v.x/c2=Δt секунди. Δх и Δt са величини-корекции на координатата х и времето t , идващи от разместването на системите при движението и от крайната скорост на светлината, ерго, от х метри се вадят Δх метри и от t секунди се вадят Δt секунди. Никъде не забелязвам неразделимо преплитане на пространствени и времеви измерения.             
            И понеже са ме учили, надявам се, Вас също, за да ме разберете, че трябва винаги да довеждам докрай всяко математическо решаване (до положение на изчерпване на възможните математически действия), ще Ви представя трансформациите в техния краен вид. Преди това обаче е необходимо да разсъдим, че величините x", t" са мономерни (x"мон, t"мон), а величините x, t са сумарни (xсум, tсум), съставени от мономерните xмон, tмон плюс факторите v.tсум, v.xсум/c
2, т.е. xсум=xмон+v.tсум, tсум=tмон+v.xсум/c2 . Сега вече мога да напиша изрядните Лоренцови трансформации:      
        x"монмон/b ;  xмон=x"мон.b  и  t"мон=tмон/b ;  tмон=t"мон.b           
     
        Това е крайният резултат, единствено годен за правене на заключения.
            
            Поздрави!

             Александър Николов"

Тези редове, изпълнени с конкретен научен заряд, предполагат адекватна рефлексия от страна на проф. Р. Ценов или от който и да е от списъка учени (ако на някого му стиска). Вместо това ето как реагира негов колега:


          „Господин Николов,
           Настоятелно Ви моля да не ми изпращате повече Вашите разсъждения. Не знам как сте се добрали до електронния ми адрес, със сигурност не съм Ви давал съгласие за това. Ако ви интересуват мотиви за горната молба, то аз споделям напълно изложението на проф. Румен Ценов, което Ви беше изпратено по-рано тази година. Моля Ви, не ми отговаряйте на това писмо. Просто ме изключете от бъдещата кореспонденция.
             Пожелавам Ви всичко най-добро,
             доц. д-р Красимир Митев“

Имайки предвид нрава и възможностите на проф. С. Язъков, никак не съм изненадан от това писмо. Чудя се само що за странен мъж е неговият автор. Явно му се губят важни мисловни центровки. Или е някакъв инфантил, който не е наясно защо си е оставил адреса на страницата на факултета (някой да го светне, че така не просто ми е разрешил, а направо ме е поканил да му пиша), или е завършен егоцентрик, считащ мейла си за неприкосновена триумфална декорация към своите звания, титли и длъжностни характеристики на учен от кариерата (учен, който моли да не го безпокоят с наука). Не намирам как другояче да погледна на написаното. На всичко отгоре, въпреки че говори негативно за мен пред цялата аудитория, иска да не отговарям, без изобщо да си дава сметка колко това искане е анти-академично и затова безчестно (някой да го светне, че такова искане може да ми отправи само в еднолично писмо). А най-комичното в случая е, дето си мисли, че звучи респектиращо.


Разбира се, съобразих се с желанията му, още повече, че не ми се занимаваше с детинщини. Но не мога да не обърна внимание на показателната фраза от неговото изявление:
 „...аз споделям напълно изложението на проф. Румен Ценов...“. Това ни повече, ни по-малко означава, че застава изцяло зад незнанието и пошлата стилистика на проф. Р. Ценов, че те не му правят впечатление, че ги намира за напълно нормални, което мислене и душевност ясно говорят за нагласите на заобикалящата го работна среда. Той се явява, един вид, трибун на колегията, изразител на общото становище, което ми дава основание спокойно да перифразирам: „...ние споделяме напълно изложението на проф. Румен Ценов...“ (“От един дол дренки“, казва народът). Това е положението! От него лъха на тесногръдие и посредственост.

След като проф. Румен Ценов не осмисли думите ми и своето недостойно поведение, показах тоталното невежество на коментара му в статията:
 „ЗА ФИЗИЧНИТЕ ВЕЛИЧИНИ И ТЕХНИТЕ ДИМЕНСИИ“ (http://alniko.blog.bg/technology/2018/09/17/za-fizichnite-velichini-i-tehnite-dimensii.1627839). Смея да твърдя, че тази лекция (за дълбоката същност на физичните величини) е с по-голям принос за физиката от този на всичките седемдесет избраника взети заедно. При това, им бе изнесена напълно безплатно (както и предишните). В нея ясно проличава, че моите изводи са научно издържани, а именно твърденията на г-н Професора са неуки и нагли. Изглежда, колкото един учен е с по-маргинално значение за науката, толкова по-склонен е да си придава важност – да се пъчи и големее. Но ето че го застигна нужното разтърсващо потупване по рамото за опомняне.

Естествено, същото се отнася и за останалите многотитулувани особи – негови мълчаливи поддръжници. Всички те се оказват сякаш имунизирани срещу рационално мислене (непоклатими здравеняци). А се имат за творци и будители. Повече не ми се занимава да убеждавам „това задружно семейство“ (всъщност, „нещастна фамилия“) поне малко от малко да се замисли над повдигнатите въпроси. Жалко само, че тези ръководни фактори, със своето незнание, назадничавост и нехайство, продължават да тровят ежегодно стотици млади умове, изисквайки от тях да усвояват материята не разсъдъчно, а папагалски. Заставяйки ги да поемат без съпротива, своего рода, опиатната физика на 20 век...като предани вярващи. Или, ще си позволя прилягащия за случая уличен жаргон, превръщайки чистите души в заклети нащмъркалници, еуфорично блуждаещи извън разумния диапазон на мислене, моделирани в посока на още по-ревностни и остри блюстители на статуквото. Това личи от техните изяви, където с гордост демонстрират умения да навлизат в небитието, не търпящи  никакви изказвания „против“ и неспособни на такива. Изобщо, пълна сиромашия!


Тук е моментът да изложа своите виждания относно мястото и значението в познавателния процес на огромната армия от учени-физици, „размишляващи“ върху същността на Природата (изключвам експериментаторите и приложниците). Според мен, те имат важната задача да утъпкват новопрокараните пътеки във физиката – да ги превръщат в широки, равни и общодостъпни пътища. И толкоз. За целта вървят в 
стегнат строй, следвайки неотклонно трасиращите маркериА когато пътеката свърши, се скупчват, започват безпомощно да тъпчат на място и да се щурат из близката околност, пускайки от време на време в обръщение по някоя нелепост, от сорта (една от последните): Щом пространството се разширява, значи и времето се разширява. И това, разбира се, става предмет на сериозни дебати.

Модераторите на тази физика не знаят какво е пространство, какво е време, какво е маса и още десетки други основни положения. Но са доволни с импровизациите си. Изживяват се като храбреци-авангардисти. И за нищо на света не са склонни да изоставят направеното до момента и изградената си репутация на елитарни знаещи, търсещи и можещи, което поведение отдавна се е превърнало в спирачка на прогреса (неосъзнато тече яко баламосване, а за неверниците има цензура).


От само себе си се разбира, че за задните редици на строя (за все новите и нови поколения учени) не остава никаква работа. Те просто следват маркировките на пътя. Нагледен пример за такова механично движение представлява усвояването на релативните идеи. 
От проведени анкети се знае, че повече от 90% от днешните физици градят своите познания за Специалната теория от източници трета, четвърта, пета и т.н. ръка, без да се запознават с нейните основания, дух и фразеология директно от оригинала. В този смисъл, те, всъщност, попиват характеристиките ѝ (като изводи и внушения) така, както са предадени в преразказите, т.е. както са заучени и поднесени от предните ешелони нейни последователи. По този начин се усвоява и утвърждава една, формирана още от самото начало, задължителна рамка на интерпретиране, в която, противно на всякакви научни норми, не се предвижда място за отклонения, за противопоставяне, за мислене в порядък, различен от наложените официални становища. Така с времето се възпитава и насажда вредната за всяко познание представа за непогрешимост, наред с която избуяват непоносимост и враждебност към всяко инакомислие. Главни проводници на това ненормално положение, разбира се, са преподавателите във висшите учебни форми на обучение, които, по различни начини, участват и в управлението на актуалната специализирана периодика.

Другояче казано, масовият тип учени
 са, един вид, съдове, резервоари, наливащи се със съществуващото знание – едни повече, други по-малко (само по себе си, много трудно и достойно за уважение занятие). Те обаче нямат способността от натрупаното огромно количество налични данни да извлекат нови връзки. По силите им е само да разплискват насам-натам заученото. И колкото по-силно и по-често го правят, толкова по-бърза и по-успешна е тяхната кариера. С една дума, така започват не да хранят науката, а да се хранят от науката, превръщайки се в бранещи многогодишния си труд и хляба си научни работници. Това са властелините на настоящото знание – организирани, с обществена и държавна подкрепа, отвсякъде защитени в похода за придобиване на звания и титли. Естествено, контролиращи и инструментите за официализиране на научната дейност.

Има обаче и независими изследователи (Айнщайн е един от тях). Но в наше време те обикновено са опозиционно настроени. Затова са ненавиждани от школуваната гвардия и недопускани от нея до формите на публична изява. Сиреч, намират се в пълна изолация (убиваща всеки порив), макар не рядко да имат много добри попадения.


Редно е да отбележа също, че кариерният 
възход на организираните не се съпътства от съответен прогрес на физиката, а напротив – тя си остава с непроменен облик (те упорито я ухажват, но единението с нея им убягва). Например, на гърба на Специалната теория са се пръкнали хиляди професори по света. Какъв обаче е техният принос към Теорията? Някой нещо да е махнал от нея или нещо да е добавил? Не! До ден днешен всичко си е така, както го е изпипал нейният феноменален автор – стои си тя непокътната, изпълнена отначало докрай с недоразумения. А почетените за заслуги, в действителност, са само нейни пропагандатори.

Сега да се опитам отново да ударя по имунната система на проф. Стозъб Язъков (въпреки че се съмнявам да прихване зараза). За целта ще дам, откъм обективната страна на въпроса, кратки разяснения по делото на А. Айнщайн и съпътстващата го обърканост на физическото знание (подробности съм поместил в ред други статии). До началото на 20 век физиката интуитивно се придържа към тезата „определеност“ на изучаваните обекти, основаваща се на очевидната възможност за тяхното опознаване в количествено отношение – понеже представляват крайни материални, пространствени и времеви проявления, и в качествено отношение – понеже са формирани в двойки противоположности (едното естество се определя чрез другото). Тази реалност може да произтича единствено от начални константи. Именно така определена, Природата се поддава на цялостно обхващане и адекватно отразяване от съзнанието, т.е. мисленето в този порядък на определеност се явява логично, разумно мислене.


Но Принципът на противоположност, по чиито закони се движи познавателният процес изисква изследване и на възможността за антипод на определеността. Тази обективна необходимост тласка съзнанието към следващата познавателна стъпка – развиване на антитезата „неопределеност“. И тя се появява в научното пространство под формата на „относителност“ при инерциалните системи, разработена от А. Айнщайн по един превъзходен начин. Темата „инерциални системи“ също не е случайна. Именно тук се крие ключът за разрешаване на фундаменталната дилема на физиката – съществува ли реално основната определеност „покой-движение“ на материята или двете състояния са относителни, са едно и също състояние, което, в зависимост от гледната точка, се усеща ту като покой, ту като движение.


Мисията по създаването на тази антитеза е много особена, тъй като върху неопределеността няма как да протече мисловна дейност. Неопределеността не може да се мисли, по никакъв начин не може да се обхване и отрази от съзнанието. Оттук и генералният въпрос: Тогава как всеизвестният учен се справя с този нерешим проблем? Как върху Принципа на относителност=Принцип на неопределеност създава цяла научна теория? И ето отговорът: За да си осигури възможност за разсъждения върху предполагаемата ситуация на относителност на инерциалните системи, Айнщайн, без да е наясно и да го съзнава, прибягва до следната манипулация: Първо обявява две относително движещи се инерциални системи за реално абсолютно равностойни, неразличими (ситуация на относителност=неопределеност). После приема само за удобство, че системите се различават – едната е в покой, а другата в движение (ситуация на определеност).


Но математиката не разбира от внушения тип „различие на ужким“. Тя взема разликата „покой-движение“ за редовна и дава решението „Лоренцови трансформации“ (в Теорията са грешно представени...правилният им вид е: 
x"/x=t"/t=m"/m=(1-v/c)1/2/(1+v/c)1/2). Така че, с горните манипулативни приемания, пред нас фактически са две реални, обратни една на друга постановки, слети в едно, която аномалия води до невъобразима каша от верни и неверни интерпретации. Верните, базирани върху различието (определеността) на системите, а неверните – върху тяхното тъждество (относителност=неопределеност). Изобщо, получава се едно изкривено мислене, откачило се от властта на природните закони (откачено мислене). То представя реалността в карикатурен вид, заместител на нейния истинен образ. Именно този бибер-залъгалка Айнщайн напъха в устата на учените и те се прехласнаха.

За още по-голяма яснота, нека покажа казаното откъм формалната му страна. При опериране с понятия важат правилата на математиката, вече съм обяснил защо. В случая ще направя демонстрация с добавяне на отрицанието „не“:
           

      определеност=коректно мислене
     
      не-определеност (относителност)=не-коректно мислене


Такава е вярната логическа формула. Тя обаче не устройва автора на Специалната теория и той я префасонира съобразно убежденията си:
  
  
      определеност=мислене с предразсъдъци      (значи некоректно)  
        не-определеност (относителност)=мислене не-с предразсъдъци  (значи коректно)


По този начин издига на власт своята новоизлюпена не-с предразсъдъци „логика на относителността (неопределеността)“ и започва да подменя здравия разум с мистериозна, наукоподобна продукция, която всички и до днес с възхищение приемат за чиста монета. В този смисъл, бих могъл да се изразя така: Обществото на физиците, вместо да търси да захапе живата, благодатна гръд на Майката Природа, продължава в унес да смуче биберона на Айнщайн.


Тук е нужно още едно пояснение. Култовият учен, както казах, изпълнява висшата мисия да създаде антитезата „относителност=неопределеност“. Последната се явява неотменимо, невъзможно за прескачане звено от веригата на познавателния процес. В същото време това звено е и високо ефективно, тъй като формира нужната глобална двуполюсна структура, източник и двигател на по-нататъшното развитие на Познанието към синтезиране на истината от двете противоположности. Оттук и огромното значение на делото на Айнщайн.


Но то е първокласна, високо стойностна наука до определено време, през което тежат неговите позитивни страни, подготвящи почвата за отиване към етапа на синтез. След това те губят движещата си сила. При изчерпване на въпросния времеви лимит, в учението за абсолютна относителност на състоянията „покой“ и „движение“ започват да надделяват негативите от грешките, на който упадъчен процес сме живи свидетели. Тоест, авторът на Специалната теория, макар да е с изцяло грешни възгледи, с пълно право обира овациите, а освиркването остава за немощните му последователи, които, не знаейки как да продължат, до ден днешен насилствено, чрез тотална цензура, държат нещата в застой. Бих казал, с необикновения си усет и прозрение големият учен напълни физиката с превратности и мистерии, изплези им се и си отиде. А те, нямайки потенциала да вникнат в същността на релативната идея, пропуснаха да я изковат в нова наука, докато е още гореща.


В крайна сметка, всички тези учени трябва да са наясно: 
Едно е да се увесиш на шията на Айнщайн и да кръвосмучеш и съвсем друго – да стъпиш на раменете му. –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Александър Николов © 2010-2019 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2019)






Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: alniko
Категория: Технологии
Прочетен: 167516
Постинги: 107
Коментари: 112
Гласове: 60
Календар
«  Декември, 2019  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031