Блогът на filosofNikolov :: ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО - ФИЛОСОФСКИ АСПЕКТИ НА ЧОВЕШКАТА ЕКСТЕРОСЕТИВНОСТ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

05.02.2010 12:02 - ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО - ФИЛОСОФСКИ АСПЕКТИ НА ЧОВЕШКАТА ЕКСТЕРОСЕТИВНОСТ

Автор: alniko Категория: Други

Прочетен: 4130 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 04.07.2012 17:41

Това, което се преподава като съвременна философия, представлява позорно абдикиране на философията от стойностната наука.
Като оставим настрана онова, което се преподава като съвременна теория на познанието (гносеология, епистемология) – естествено, наизустена от класиците и в повечето случаи доближаваща се само частично до истината (а в днешно време с насоченост почти изцяло към изучаване на самата себе си) – следва да вървим към опознаването на външната реалност с все повече и по-конкретни доказателствени стъпки. В края на краищата вече сме 21 век, а все още остава под въпрос същността на познанието, неговия обхват и граници. Сиреч налице са сериозни питания: дали обективитетът изобщо е познаваем. Утвърдителните становища за неговата познаваемост, въпреки че се подкрепят с примери от научната дейност на човека, все пак продължават да си остават само твърдения. Също така, ако обективната реалност наистина е познаваема, то не е съвсем ясно защо това е така, какво точно я прави достъпна за отразяване, на какво се дължи тази нейна изключително важна характеристика. И още, ако е познаваема, то докъде се простира тази възможност. Има ли граница? Ако има – защо? Ако няма – защо? И т.н., и т.н. лавина от въпроси. За техните коректни отговори ни трябват не само "тежки" мнения, подкрепяни с примери, логични мисловни постановки и пр., а някакви, независещи от съзнанието, показни познавателни форми. Директно казано, стигаме до становището, че за такъв обективен анализ е необходимо да се изследва начина, по който се реализира самата познавателна функция на сетивната система на човека – правилата и нормите, на които се подчиняват усещанията и, съответно, методът на работа на висшата мозъчна дейност, – тъй като всичко това се реализира без волевото участие на човешкия разум. Важността на това знание произтича и от безспорната истина, че сетивната система с времето еволюционно се е нагаждала към изменящата се външна среда. Сиреч, че тя е неин продукт – формирана в този й вид за възможно най-пълно, точно, бързо и безотказно възприемане на заобикалящата човека природа. Откъдето идва обратната връзка; че по устройството и начина на работа на сетивата може със сигурност да се съди за същностните характеристики на обективитета. Може да се изясни доколко сетивните възприятия, и на тяхна база отраженията в съзнанието, са негови верни копия. И още, изследването на екстерорецепцията ще ни позволи да бъдем критични към частнонаучните изводи, както и да извадим ценни заключения за начина на движение на процесите, включително на познавателните и обществените, тъй като този род дейности минават по необходимост през съзнанието, което значи през сетивата. За целите на тази задача ще се спрем накратко на същността и обективните стъпала на познавателната процедура. За всеки просветен човек е ясно, че умът, бил той с обикновени възможности или пък бляскаво изявен, винаги ще остава бездеен, не можещ да стори и най-елементарното познавателно движение, ако няма насреща си за разчитане първичната информация, подадена му от усещанията. Кога, при какви обстоятелства обаче те "имат доклад" за пред него? Винаги ли безотказно реагират на околните изяви (говорим, разбира се, за диапазоните, в които са чувствителни) или има ситуации, при които те не ги усещат поради спецификата на устройството си и така изпадат в невъзможност да изпълнят функционалните си задължения? Начинът, по който сетивната система възприема външната действителност, отдавна е престанал да бъде тайна за комплексното научно познание. Но в случая ние не се интересуваме от тясно анатомическата фиксация на процеса на протичане на усещанията, а искаме да изведем на преден план и да подчертаем неговите многозначителни физико-философски и общодисциплинарни страни, като покажем принципа на самото взаимодействие. Т.е. като представим действието "осезание" в опростено-изчистения вид на всеобщата закономерност, на която всъщност то се основава. От казаното се подразбира, че не е нужно да се спираме на способа на дейност на всички сетива поотделно, тъй като те изпълняват своите функционални задължения по една и съща обективно сложила се и невъзможна за променяне постановъчна схема. Няколко примера от жизнената среда на човека ще ни помогнат да покажем за какво става въпрос и да направим нещата отчетливи по всички интересуващи ни точки. Първи експеримент: Отваряме крана на топлата вода и потапяме ръка. Усещаме топлината. Отдръпваме ръката – усещането се прекратява. Поднасяме флакон парфюм към носа си. Усещаме приятното ухание. Затваряме плътно ноздрите – усещането се прекратява. Чуваме музиката от радиоапарата. Запушваме уши – слуховото усещане се прекратява. И всичко това става, въпреки че дразненето не се променя; водата продължава да тече топла, парфюмът – да мирише приятно, музиката да се лее. За сетивата обаче, а оттам и за мозъка, сякаш наоколо липсват дразнители. Какво се случва в действителност? За обяснението на двете реакции всеки се досеща, тъй като то е съвсем близо до ума. Просто първо осъществихме контакт на сетивата с обектите на тяхната рецепция, при което констатирахме появата на съответни усещания. След това прекъснахме контакта. Усещанията се изгубиха. Изводът е от ясен по-ясен: Без контакт между сетивата и съответните дразнители няма усещане. Другояче казано, и да има действащ обект-дразнител, няма ли контакт между него и съответното сетиво, няма и усещане. Втори експеримент: Потапяме ръка в топлата вода и я задържаме продължително. Усещането за топлина постепенно отслабва и се загубва. Поднасяме флакона с парфюм близо до носа и поемаме продължително обилните изпарения. Усещането за мирис постепенно се притъпява и се загубва. Поставяме в уста парче шоколад и го държим продължително. Усещането за сладост постепенно избледнява и се загубва. И в този случай усещанията се губят, въпреки че дразненето не променя своята интензивност; отново водата продължава да тече топла, парфюмът да излъчва миризмата си, шоколадът да си е все така сладък. За сетивата обаче, а оттам и за мозъка, сякаш тези дразнители са премахнати (показаното явление на постепенно дезактивиране на сетивата се доказва и със специални електрофизиологични изследвания – чрез измерване на акционните токове. Тяхната честота пада при продължително действие на дразнителя, което говори за затихване на усещането). Какво става в този втори случай? Обяснението и сега е повече от очевидно. Появилите се в първия момент усещания за топлина, мирис и вкус се дължат на разликата между нагласата на съответните сетива и параметрите на дразнителите. След продължително действие тази разлика се заличава и усещанията се губят. Температурата на ръката (около 32⁰С), се изравнява с тази на водата – усещането за топлина загасва. Въздухът в носа, който е без мирис, се насища с изпаренията на парфюма, т.е. се изравнява по миризма с тях – усещането за мирис загасва. Съдържимото в устната кухина, имащо безвкуса на слюнката, се изравнява по сладост с шоколада – вкусовото усещане загасва. И сега изводът е ясен: Без разлика между параметрите на сетивата и на съответните дразнители няма усещане. Другояче казано, и да има действащ обект-дразнител, няма ли разлика между неговите параметри и тези на съответното сетиво, няма и усещане. Трети експеримент (помощен към втория). Вземаме два или повече еднакви часовника, показващи едно и също време. Визуално избираме един от тях. Затваряме очи и ги разместваме. Отваряме пак очи и търсим да познаем (да усетим) избрания часовник. Но колкото и старателно да оглеждаме всеки един, това се оказва абсолютно невъзможно. Повтаряме опита, като вече разместваме стрелките на избрания часовник. Сега веднага безпроблемно го откриваме. Изводът отново е прост: Изравняването (тъждеството) прекратява усещането и така слага край на всякакво по-нататъшно познание. Примерно, изравняването при социализма прави тази обществена структура нечувствителна (слабо сетивна) към промените от различно естество – икономически, технически, научни, политически и пр. Поради уеднаквяването на възгледите реалното познание за самата система се прекратява, превръщайки се в произволно самоопределяне (различията при демокрацията провокират тъкмо обратното) (http://alniko.blog.bg/nauka/2010/01/05/nerazbranata-filosofiia-na-socializma.466552) Друг пример – специалната теория на относителността. Тя априори декларира, че относително движещите се инерциални системи са абсолютно еднакви. Но нали сетивата не губят усещане за движението между тях? И нали теорията стига до познание за ставащи вътре в системите промени?. Тези факти (и не само те) означават, че реално системите не са еднакви, а са приравнени насилствено (чрез издевателство над здравия разум). Тук е мястото да споменем, че философията, математиката и физиката са трите науки, изчерпващи възможните методи за познание на обективната реалност: философията, отразявайки я само като качества, математиката, отразявайки я само като количества и физиката, отразявайки я и като качества, и като количества. Ето защо философията и математиката могат, като познание, да изпреварват физиката, а за едно и също изследване изводите на трите трябва напълно да съвпадат. В случая със специалната теория, физиката драстично изопачава философията и математиката, докато визиите на последните две напълно се покриват. Особено показателни за начина на усещане са реакциите на окото, но са много сложни за излагане. В това отношение интересно стои въпросът и при вестибуларния апарат. Както е известно, той има грижата да държи тялото изправено по вертикалата. При проведен експеримент с изправено положение на торса, прибрани към него ръце и затворени очи е установено, че в действителност тялото не стои неподвижно, изравнено по вертикалата, а прави неусетно за нас люлеене "напред-назад". Това ни казва медицината, но философията идва да обясни причината за този факт. А именно, при залитане напред вестибуларният апарат усеща отклонението от вертикалата и изпраща сигнал към мозъка. Последният подава команда на съответната мускулна група, която започва връщането на тялото обратно. При изравняването му с вертикалата обаче, мозъкът не подава команда за спиране на това действие, защото не получава сигнал от вестибуларния апарат и действието продължава до отклоняване назад. Едва тогава вестибуларният апарат усеща новото отклонение и алармира мозъка. Същият веднага дава команда за обратна посока на действие и пак започва връщане-изправяне. И пак вертикалата бива подмината в отклонение напред. Така процедурата "напред-назад" неспирно се повтаря. Обяснението е следното: Изравняването на тялото с вертикалата води до загуба на усещането от страна на вестибуларния апарат. Затова той просто не знае къде е въпросната вертикална линия, а усеща само отклоненията от нея. Съответно мозъкът получава сигнали от него само в тези крайни точки на залитане и само тогава подава команди за корекция. Дори сега, след това обяснение, означаващо, че мозъкът вече е осъзнал факта за допусканата грешка на подминаване на вертикалата, той остава безпомощен да предприеме каквото и да е в тази средна точка. По никакъв начин не е в състояние да поправи това сетивно "несъвършенство". Целият процес търси и се стреми към идеалното вертикално положение, но в областта на изравняване с него става безчувствен и го подминава. Това се отнася до всички видове процеси. За сведение, по същите причини и обществените стремления от както свят светува следват такова колебателно движение, кратко казано, между свободата (демокрацията) и равенството (тоталитаризма). И това поведение не може нито да се предотврати, нито да се коригира (http://alniko.blog.bg/nauka/2010/01/05/nerazbranata-filosofiia-na-socializma.466552) .Демонстрираните постановки очертават първото стъпало от познавателната стълбица. Познаването на обективитета от сетивната система се заключава в едновременното реализиране на двете условия: 1) за контакт между сетивата и обектите-дразнители и 2) за разлика между променливите стойности на обектите и непроменливия физиологично-параметричен базис на самите сетива. Ако едното от въпросните условия не бъде изпълнено, не могат да се получат усещания. Да го кажем така: а) Ако и да има разлика между параметрите на дразнителите и на сетивата, няма ли контакт между тези две страни, няма и усещания. б) Ако и да има контакт между дразнителите и сетивата, няма ли разлика между параметрите на тези две страни, няма и усещания. Но защо това е така? И защо условията са тъкмо тези две, а не някои други…и не са три, четири и т.н.? Логиката предполага, че контактуването и различието трябва да се разглеждат като необходимите и достатъчни две условия за реализацията на една единствена предпоставка, причиняваща съответната една единствена рецепция на дадено сетиво. Че изтъкнатите две условия се свеждат към едно, което ги обединява като сбор на две събираеми. И при липсата на някое от събираемите, сборът, естествено, не се получава. Сиреч, нужно е да се отиде по-нататък. Да се стигне до по-всеобхватна интерпретация на експерименталните резултати, по-отдалечена от конкретната физиология, с доближаване до прозиращата вече философия на връзката "сетиво – дразнител". За да се стигне до тази основна познавателна стъпка, трябва да се осмисли последователността на действията, водещи до получаване на усещане. Това опира до оценка на манипулациите за осъществяване на контакт и организиране на разлика. Лесно е да разсъдим, че въпросните две условия се постигат като едновременни с едно единствено физическо действие: сетивата се поднасят към обекта-дразнител или обратно. Следва да преминем към специализиран изказ на тази общоразговорна форма на фразата. Да я преведем на философски език, за да разкрием нейното същностно съдържание. Да се поднесе сетивото към обекта-дразнител означава то да се придвижи в позиция на непосредствена близост до него за осъществяване на връзка между тях. А именно, сетивото застава срещу дразнителя, против дразнителя, противопоставя се на дразнителя. Това е смисълът и крайната цел на предприетото действие. Противопоставянето на двата елемента е неговата философска идентификация. Чрез процедурата на противопоставянето двете самостойни звена – външният дразнител и сетивният елемент – влизат във взаимовръзка, организирани като единство на двойка противоположности. Само такова съотнасяне между тях причинява усещане, респективно произвежда познание. Никаква друга възможност не съществува. Ако все пак такава е налице в някоя теоретична разработка (визирам пак прецедента с теорията на относителността, която сътворява познание с нейните (уж) непротивостоящи системи), значи със сигурност се касае за абсурдизъм на съзнанието. И така, стигаме до окончателната формула на сетивността: контактуване + различие = противопоставяне = усещане От това решение произтича изключително важния обобщителен извод: След като сетивата усещат само в ситуации на противопоставеност, а те усещат външния свят, значи този външен свят е устроен на принципа на противопоставянето (на принципа на противоположностите). Именно затова е познаваем. Като следствие, в дълбочина той е познаваем дотам, докъдето има противоположности. Въпросът е защо противопоставянето играе такава именно роля. Ето обяснението: От едната страна е външната за сетивата реалност – разни качествени и количествени дадености. Тя се явява непрестанно издигана от природата теза, подлежаща на познаване. Взета обаче в тази си самостоятелност, същата по никакъв начин не може да се самопознае и самоопредели. От другата страна е самата сетивност, за която важи същото. Настроена към условията и параметрите на телесните си основания, тя представлява втора теза, предложена този път от живия организъм, която не е в състояние да осъществи определения сама за себе си. Или, доколкото при липса на контакт (различието е налице) въпросните две тези водят самостоятелен живот като две изолирани позиции (неотнесени една към друга), те не могат да установят самото свое съществуване, да не говорим за неговата форма и същност. Очевидно за постигането на една такава цел е нужно тяхното заставане в отношение, влизането им във взаимозависимост. А последната не може да бъде нещо друго, освен противопоставяне, в който момент сетивата с телесния си базис встъпват в ролята на антитеза. Примерно на дадена външна термална теза се противопоставят терморецепторите с постоянната телесна температура (около 32⁰С на кожата) като антитеза, на дадена теза под формата на миризма се противопоставя обонятелният орган, постоянно настроен на безмириса на въздуха като антитеза и така за всяко едно сетивно възприятие, съобразно неговата специфичност. Но какво става когато обективно-материалната и отражателната системи се окажат противопоставени като теза и антитеза и в резултат се получи усещане? Явно по този начин се предизвиква сработване на целия сетивен анализатор, включващо и съответния мозъчен център, което означава, че условието "противопоставяне" всъщност представлява подготовка за извършване на ново действие. В какво само по себе си се заключава то извън медицинската гледна точка? Отговорът е еднозначен – колкото тривиален, толкова и важен. В момента на противопоставяне на тезата и антитезата протича действие "сравняване" на двете дадености. Подчертаваме – обикновено сравняване; нищо повече. Именно сведенията от това сравняване се проявяват в образ-отражение на обекта, в познание за него. Друг способ за постигане на същата цел не съществува. Няма познание, което да се основава на друга някаква незнайна процедура, различна от тази на сравняването. Това е валидно и за най-сложните теории. Сиреч, действието "противопоставяне" не е самоцел, а се явява необходимо, за да бъде осъществено действието "сравняване". Сравняването обаче очевидно не може да бъде последно в познавателната верига. Докато с противопоставянето, един вид, бива съставено условието на задачата, то сравняването изпълнява ролята на изведеното уравнение от това условие. Но крайният резултат, самото решение, все още липсва. След сравняването на двете предпоставени реалности – на външните (природните) свободно-параметрични тези и съответните рецептори с тяхната постоянна настройка като непроменливи антитези, – идва изготвянето на синтезно заключение с мозъчни команди за едно или друго поведение на организма. Т.е. до реактивната част на затваряне на кръга има още едно, последно познавателно звено: протича действието "определяне". Този път сравняването се явява необходимото и достатъчно условие, за да се извърши определянето. Същото е и крайна цел на познанието. Определянето, респективно познаването не може да бъде друго, освен сравнително. Ако трябва да резюмираме, ще подчертаем, че цялото многообразие от тела, явления, процеси и пр. обективни изяви на природата носи своите единични характеристики, по които разбираме, че това са тъкмо те, а не някои други. Специфични черти, по които ги различаваме от останалите. В крайна сметка, белези-различия, по които ги определяме и значи познаваме като това, което са. Самото "определяне-познаване" се осъществява посредством противопоставяне на всяко от тях със сетивната система, след което се извършва сравняване на различията и се визира резултата. Така цялата познавателна процедура се очертава във вида: Противопоставяне за сравняване Сравняване за определяне Противопоставяне за определяне От тази схема не може да има мърдане, независимо от нивото на конкретика на знанието. Очевидно при нея всичко зависи от началните условия и възможностите не могат да бъдат повече или по-малко от следните две познавателни ограничения: а) Ако има противопоставяне, резултатът не може да бъде друг, освен определеност. б) Ако липсва противопоставяне, резултатът не може да бъде друг, освен неопределеност, относителност. Всяко умозаключение, нарушаващо по някакъв начин тези ограничения, ще бъде погрешно. Но до какво води фактът, че познанието е единствено сравнително? При възприемането на обектите нито за миг не трябва да се забравя, че сетивната система ги регистрира не като абсолютни величини, а само като разлики между такива. Както се видя, те не са в състояние да надникнат вътре в тъждеството, което говори, че не са в състояние да схванат абсолюта като такъв. Сетивността познава обективитета не по това, което е той сам по себе си, а само по разликите, като съвкупност от различия. В дадено тъждество сетивата не биха могли да разграничат някаква идентичност. Примерно, окото не може да разпознае бялото петно върху белия екран, обонянието не може да усети мириса на отделната роза в розовото поле и т.н. Ето защо умът в такива ситуации остава бездеен. Липсва му подаден материал за сравняване. По тази причина намира евентуално построените съждения по тъждествата за безсмислици. Ако всичко е абсолютно бяло (зелено, червено...), нито сетивата, нито разумът биха могли по някакъв начин да научат и да знаят това. При абсолютна белота, бялото нямаше да съществува като понятие (интересно защо всичко това не е в сила и за "тъждеството" на движението и покоя, шеговито казано, на гей системите в специалната теория на относителността?). Да се влезе вътре в тъждествеността е немислимо. Да се признае такава възможност означава на разума да се припише способност да познава автономно, без посредничеството на усещанията. Но тогава той, освен само да сравнява, би следвало да владее и някакво друго познавателно изкуство – по-висше, за което до момента нямаме и понятие. Който вярва в това, може да дерзае в тази насока. За нас единствено валидни си остават ограниченията от достигнатата познавателна рамка, както следва: Няма ли различие - няма и противопоставяне. Няма ли противопоставяне - няма и усещане. Няма ли усещане - няма и сравняване (няма мислене). Няма ли сравняване - няма и определяне. Няма ли определяне - няма и познание. Няма ли различие - няма определеност, няма познание. И обратно, щом има познание, значи има определеност, значи има сравняемост, значи има усещане, значи има противопоставяне, значи има различие. Е, да вярваме ли на специалната теория (в нея има познание) с безмисловна отдаденост, след като влиза в противоречие със сътворената от самата природа сетивно-анализаторна система, а оттам и със системата на познанието? За това как е стигнала до такива фамозни резултати (особено този при светлинна скорост в нулата дължина да се съдържа безкрайно голяма маса – тук всички дружно трябва да се изсмеем), с какви абсурди са свързани нейните постановки и изводи, за да стоят извън горните принципни ограничения, каква смесица от недоразумения, от взаимно изключващи се приемания и верни и неверни заключения представлява тя, ще се постараем да покажем в друга работа, тъй като се налага тя да бъде силно специализирана и като физика, и като математика. А сега да се върнем на така обрисуваната познавателна схема. Съобразно нея сравняването винаги бива относително, винаги дава относителна представа за характеристиките на тезата, тъй като те се отчитат спрямо гледната точка на човешкия телесен базис. По тази причина обективитетът явно не се познава такъв, какъвто е сам по себе си, не се познава в цялостния си вид, а бива определян само в тази му част, която формира разликата с противопоставената антитеза. Може ли при това положение да се говори за обективно отражение-познание и обективна истина? Отговорът на този въпрос е положителен. Да, сравняването винаги е относително, но тази относителност не е абсолютна. Би била такава само ако всеки човек има строго индивидуални телесни данни или такива, произволно менящи се с времето. Естествено, тогава за едно и също обективно произтичащо събитие щяха да бъдат дадени безброй определения. Така познанието за външния свят щеше да бъде въпрос на всевъзможни мнения, тъй като всичко щеше да е резултат от различни – едно с едно несъвпадащи си усещания. Щеше да е налице невъзможност да бъде установена каквато и да е закономерност. Факт е обаче, че телесната база е сравнително постоянна (понеже се мени в много тесни граници) и е една и съща за всеки индивид. По този начин истината се очертава и схваща като преобладаващо мнение. Закономерностите също подлежат на улавяне, тъй като те се проявяват именно в разликите, а онова от обективитета, което остава скрито под прага на чувствителност на сетивната система, се явява до този праг абсолютно тъждество. Впрочем телесно-параметричната база изиграва ролята на първа отчетна система, спрямо която става регистрирането на обективната реалност. В качеството си на най-първично средство за метрология, тя е и най-неточната природна скала, най-субективната в своята обективност, най-примитивният център, спрямо който се гради познанието за тази външна реалност. Самото познание обаче не може да остане на това долно стъпало на отчетни възможности, а изнамира и преминава постепенно към все по-точни, все по-малко зависещи от сетивността отчетни системи, за достигане, в крайна сметка, до такива, даващи абсолютнакартина за обектите чрез абсолютните стойности на различията спрямо тях. Пример за такова местене на отчетната система имаме при сканиране на температурните разлики, където определянето на температурата на обектите спрямо телесната се замества впоследствие с определянето й спрямо точката на замръзване на водата (при фиксирани условия), която вече е независима от субекта скала, а още по-нататък отива направо в абсолютната нула. Във всеки случай даваме да се разбере, че познанието непрестанно премества базировките си от относителни към абсолютни отчетни системи. И го прави, защото явно такава възможност обективно съществува.
____________________________________________________________
Александър Николов © 2010-2012 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2012)

Нагоре