Няма да престана да изтъквам научния факт, че природата на нещата се основава на Принципа на противоположностите. Неговата универсалност се потвърждава и от физиката, и от философията, и от математиката и, изобщо, от цялата теоретично-практическа познавателна дейност на човека.

   Специално, при взаимоотнасянето математика-обективна реалност, логиката е съвсем близо до ума. Понеже природата на нещата се основава на Принципа на противоположностите, а математиката произтича от природата на нещата, то значи и математиката се основава на Принципа на противоположностите (обикновен силогизъм). И обратно.

        Това означава, че е в сила категорична невъзможност да се изнамери математическо действие, което да няма свое противоположно! Като следствие е налице и абсолютна невъзможност да се изобрети такова уравнение, чиято лява страна да не е противоположна на дясната! Елементарно и понятно, защото е естествено!  

         Има обаче една доктрина – визирам прословутата Специална теория на относителността (СТО), – която стои над подобни ограничения. В резултат, тя, вече повече от век, сътворява какви ли не, стъписващи ума, чудесии, следвайки някакви, свои си, философия, физика и математика. При това, екзалтирано превъзнасяна от научната общност, чиито представители – прехласнати нейни обожатели, демонстрират маниакална готовност да са й верни до гроб.

       Ето схематично условието на задачата, решавана от Теорията:

Система K"(x", t") се движи инерциално със скорост v примерно надясно спрямо приета за неподвижна инерциална система K(x, t) по осите X"=X. Да се намери връзката x-x", t-t"!

        А ето и предложеното от нея решение (полагам b=(1-v²/c²)^1/2):

    x"=(1/b)(x-vt) ;  t"=(1/b)[t-(v/c²)x]   в обобщен вид   x"=x/b ;  t"=t/b      (1)

Така изглежда връзката откъм надясно движещата се гледна точка K".                                                               

   До тук преобразуванията стриктно следват природната законност. Нататък обаче Специалната теория, по свое усмотрение, което априори въвежда като "първи постулат", отива към "революционното" прозрение, че уравнения (1) са се пръкнали без противоположност лява-дясна страна. И това защото, видите ли, началното приемане за противостоене на системите – движеща се K" и неподвижна K – било фиктивно, направено на ужким, само за удобство.

     Тук учените-физици изобщо не са наясно, че, без въпросното противопоставяне, математическият апарат просто не може да сработи. Философите, защото това е и тяхна територия, също се оказват неспособни да проумеят този императив на диалектиката. Всички те не схващат, че този апарат, като опериращ напълно обективно, не разбира от подобни уговорки, а, веднъж задействал се, се придържа буквално към текстовите условия. Извлича от даденостите в тях крайното решение, чрез което фиксира направените определения.

  И така, Специалната теория, нехаейки за логико-математическата (диалектическата) реалност, вижда обратната трансформация в заместването на скоростта v със скорост –v:

       x=(1/b)(x"+vt) ;  t=(1/b)[t"+(v/c²)x]  в обобщен вид  x=x"/b ;  t=t"/b  (1a) 

Така изглежда връзката откъм наляво движещата се гледна точка K.                                      

     Както се вижда, двата реда уравнения (1) и (1a) са напълно идентични. Но, обърнете внимание! Това е така, защото те, всъщност, представляват наблюдение от една и съща гледна точка – движещата се. Само дето нейното обозначение се сменя. При (1) това е K", движеща се надясно спрямо неподвижна K, а при (1a) това е K, движеща се наляво спрямо неподвижна K". Сиреч, Теорията няма уравнения за неподвижната гледна точка, която, по обективна необходимост, сама е въвела в условието на задачата. А ни заблуждава, че тази роля изпълняват зависимости (1a).

   Щадящо казано, безподобно недоразумение. Насред решаването на задачата, СТО заменя заложеното противопоставяне на системите по същество "неподвижна-движеща се" със свое псевдо противопоставяне "наляво движеща се-надясно движеща се". Разбира се, без да нанася тази корекция в първоначалното условие. По този начин тя води умуванията си по псевдо схемата "движение надясно-движение наляво", а направените изводи приписва на същностната постановка "движение спямо покой". При това настоява да й се вярва безрезервно, посрещайки намръщено всяко самостоятелно разсъждение.   

    Случаят е уникален. Фактически Теорията негласно отхвърля валидността на обичайното математическо правило:

      щом е налице x"=x/b ;  t"=t/b  – за движещата се гледна точка K"   (1)

      следва да е в сила x=x"b ;  t=t"b – за неподвижната гледна точка K (2)

     Наблюдението откъм K" е точно обратното на наблюдението откъм K. Двете гледни точки са противоположни. Гледана откъм движещата се наляво система K", неподвижната система K, поради огледалния ефект, изглежда като движеща се надясно. Ето защо наблюдение (2), откъм неподвижната гледна точка K, дава реалния вид на връзката x-x", t-t", а наблюдение (1), откъм движещата се гледна точка K", представлява нейния огледален, привиден, недействителен образ. (http://alniko.log.bg/article.php?article_id=78196)

       Такава е действителността. Показателно е, че от експеримента на Майкълсън-Морли (от постановка, осъществена в реални условия) се извежда тъкмо комбинацията трансформации (1)-(2), следваща Принципа на противоположностите. (http://alniko.log.bg/article.php?article_id=108976) Докато съчетанието (1)-(1а) на Специалната теория, както и да пробва човек, не може да се получи по естествен път.

        Разбира се, остава хипотетичното допускане, че инерциалните системи правят изключение от Принципа на противоположностите. Това обаче означава, че, в тяхно лице, сме разкрили някаква свръхестествена действителност. Който иска, нека да вярва! За трезвото мислене, идеята за абсолютна относителност на движението, прокламирана от СТО, е, по-скоро, изкусно замаскирана, илюзорна приумица, за жалост, натровила съзнанието на клетите учени.

      В същото време, не трябва никога да забравяме, че тъкмо Специалната теория разчупва статичната рамка-теза на класическите представи за Природата. В качеството си на тяхно диалектическо, антитезно отрицание, тя се явява епохална познавателна стъпка напред. Отдавна обаче е настъпил моментът за фазата "отрицание на отрицанието", за решаващото синтезно връщане към класиката, което, взело от релативизма динамизирането на природната картина, да осъществи спиралното затваряне на познавателния контур. (Николов А. – Към смяна на идеите във философията и физиката, С. 1999, стр.167-177)
_______________________________________________________
Александър Николов © 2010-2012  Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2012)