Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04.2013 09:31 - РАЗГРИМИРАНЕ (28) НА СПЕЦИАЛНАТА ТЕОРИЯ: ТЕХНОЛОГИЯ НА ПОЗНАВАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС – СРАВНЯВАНЕ НА ДИНАМИЧНИ ЯВЛЕНИЯ
Автор: alniko Категория: Технологии   
Прочетен: 1054 Коментари: 0 Гласове:
0



Всяко нормално функциониращо мислене вече трябва да е схванало максимата, че Познанието е колебателен процес, в който грешките са неотменима, съществена част от напредването. Респективно, че няма как периодът на небивал подем на физиката в началото на ХХ век да е безпроблемна, гладка права на успеха, както самовлюбено го представят физиците (и с нескрито чувство за интелектуално превъзходство). Разбира се, окуражени от липсата на авторитетна съпротива срещу новите самонадеяни учения, игнориращи безспорни всеобщи истини на Универсума...като в гротеска, без тревога и притеснение. Изобщо, грозно изкривена гледка, която бие по честта на философската наука. Въпреки това обаче се радва на глуповат радушен прием от последната?! Само една изостанала, закъсала, немощна философия (точната дума е неука – забравила корените си) може така безкрайно дълго да търпи да подритват законите й...с унизително пренебрежение. Тази жалка реалност ще проличи още по-отчетливо в поредните примери на следващото изложение.


 

Методът на сравняване, като единствена възможност за стигане до Познание, произтичаща от биполярността на Света, очаквано има две страни: сравняване в режим на статика и сравняване в режим на динамика. До тук се занимавах предимно със статични обекти. Сега предстои да изследвам крайно интересните особености на динамиката.


 

Динамични явления са процесите. Същите представляват събития, които непрестанно се местят в пространството и времето. Всеки тече сам за себе си, без възможност за каквото и да е трайно противопоставяне с негов подобен. В този смсъл, те не се поддават на сравняване нито директно един с друг, нито индиректно – чрез някакво мащабиране. Оттук и тяхната специфика, а именно:


 

След като всички пътища за сравняване на процесите изглеждат отрязани, възникват два принципни въпроса: 1) По какъв начин добиваме Познание за тях? и 2) Доколко обективно е това Познание? За да стигна до адекватни отговори, ще анализирам процеса на движение на светлинен сигнал, още повече, че тъкмо той ме интересува в случая със Специалната теория, респективно, с нейния Втори постулат.


 

За целта разполагам източник на светлина в центъра О" на движеща се система К" (спрямо някаква неподвижна К). В произволна посока избирам оста Х". За улеснение, върху нея нанасям точка А" и измервам разстоянието О"А". Това е пространствената организация на постановката. А за времевото й обезпечаване, в център О" осигурявам часовник К"О". Така вече имам готовност да пристъпя към анализа.


 

От центъра О" изпращам светлинен сигнал по абцисата към точка А", засичайки този момент t"1 по часовник К"О". Процесът е в ход. От тук нататък не мога да зная нито местоположението му по абцисата, нито момента на преминаването му през точка А". Процесът (сигналът) потъва в пълна пространствена и времева неизвестност. Единствените данни, с които разполагам, са разстоянието О"А"и началния момент t"1. Те не могат да се нарекат Познание, тъй като нямат определителна стойност. Нужно е още да зная или времето t"A" за пристигането му в точка А", или неговата скорост на движение vx. Това "или, или" обаче представлява проблем: за определяне на времето t"A" ми трябва скоростта vx, а за определяне на скоростта vx ми трябва ремето t"A".


 

Има два начина за излизане от този омагьосан кръг – един плитък, лесен, алогичен, лъженаучен, изопачаващ реалността (ако това изобщо е начин) и втори задълбочен, здраворазумен, достоверен, научно издържан.


 

Айнщайн тръгва по първия. Въпреки че светлинният сигнал от точка О" до точка А" е отворен, напълно неопределим процес, той, в разрез с утвърдените научни норми, приема, че скоростта му vx има постоянна стойност с при всякакви условия и обстоятелства vx- const. и започва с нея да синхронизира часовници където както си поиска.


 

Докато истината се крие в другия, затова научен начин, както следва: поставям огледало в точка А" (което е практика и на Теорията, но, за разлика от нея, аз зная защо го правя). И ето че вече разполагам с условията за сравняване – противостоящи участъци "отиване" и "връщане", подравнени към точка А" (към огледалото). Плюс това, при обратното пристигане на процеса в център О", засичам и крайното му време t"2. Т.е., зная общото време t"О"А"О"=t"2-t"1 за изминаване на затворения контур О"А"О". По този начин мога да пресметна средната скорост на сигнала по контура...подчертавам, само нея, понеже съм в пълно неведение за междинните параметри.


 

При същата постановка, Айнщайн, както споменах, отива на най-лекото решение – постановява, че "отиването" на процеса до огледалото е абсолютно тъждествено на "връщането" му в изходна позиция. Този ход е изцяло незаконен по смисъла на две фундаментални аксиоми на философията, явяващи се нейни непоклатими опорни стълбове. И именно тук всеки уважаващ науката и тежащ на мястото си философ трябва да възнегодува срещу подобна самозабравила се физика.


 

Първо ще посоча погазването на диалектиката, въплътена в непреходната фраза на античния гений: "Всичко тече, всичко се променя". Както изглежда, според Втория постулат, докато сигналът обхожда контура О"А"О", "всичко се кротва, замира, престава да тече"...специално за автора на Теорията, за да може да си реши релативната задача на спокойствие, без спънки. Е, в действителност, това няма как да му се получи!


 

На второ място ще приведа грубото незачитане на познавателното ограничение, на което ни учат класиците диалектико-материалисти: Познанието е вярно копие на реалността, само доколкото все повече се доближава към абсолютната истина. Но е без никаква възможност да я достигне окончателно. С помощта на Втория постулат обаче, на удачното му стъкмяване, авторът на Теорията преодолява и този закон и си свършва работата с абсолютна точност. Е, в действителност, това няма как да му се получи!


 

Сиреч, реалната картина е следната: Вселената неспирно "тече". Система К" се движи като участник в тази "река". Сигналът е независим от движението на система К" и, поради крайната му скорост, от старта до връщането изминава определо време. През този времеви промеждутък постановката търпи промени – точки О" и А" се местят спрямо сигнала. Повече от очевидно е, че, при никакви обстоятелства, отиването не може да бъде тъждествено на връщането. Такова тъждество ще има само ако система К" премине в абсолютен покой, ако съвпадне с така наречения Етер-система К0. Защото само в него, ерго, в К0 сигналът ще е с линейна скорост с във всички посоки и всяка познавателна стъпка ще представлява абсолютна истина. Но този случай на абсолютно равновесие, без движение и диалектическо развитие, като идеален, е реално непостижим. А с това реално непостижима е и неговата идеална (абсолютна) истина.


 

Оттук и паралелът между подхода на Айнщайн и на комунизма (става дума за един и същ процес). Различните участъци "отиване" и "връщане" са със законно подравнени краища отдолу, при огледалото. Айнщайн обаче ги приравнява и отгоре, при център О", с което стопира движението, превръщайки задачата в стационарна (да не забравяме, че, за Теорията, движението е единствената реалност). Комунизмът прави същото – без да подозира, причинява обществен застой с равния старт отдолу и уравняването отгоре. Последното, общо казано, отнема от по-голямото и придава към по-малкото. Тази операция на комуната явно е неосъществима без насилие. На свой ред, релативните идеи на Айнщайн насилват здравия разум – единственият начин да бъдат прокарани.


 

И така, всеки процес постига определеност само при затваряне на контура си. В разглеждания случай, само чрез едноместно измерване с един часовник. Обръщам внимание, че постигнатото така време, времевата истина, се получава абсолютно точна. Но понеже се отнася за отворен, неопределен пространствен контур (същият не се затваря поради преместването на центъра О"), тя не представлява Познание – липсва пространствената страна. Ето защо в практиката този точков случай на измерване е напълно безполезен, без никакво значение...всички задачи за решаване третират отворени направления. В случая ме интересува процеса от център О" до точка А" – разстоянието О"А".


 

Тогава как да процедирам за нужната пълна (времева и пространствена) определеност? Единствената възможност за работа, предоставена ми от Обективитета, е да изходя от абсолютно истинното време t"О"А"О"=t"2-t"1 и, имайки предвид огромната скорост на светлинния сигнал, да разделя това време на половина. Така, с нищожно малка грешка, за разстоянието О"А" ще ползвам приблизителното време (1/2)t"О"А"О", респективно, приблизителната скорост vx"А"/(1/2)t"О"А"О". Това вече е търсеното Познание...наистина компромисно, приблизително, не съвсем точно. Но до по-точно от него, както и до другото, идеалното, абсолютното, просто няма как да се добера.


 

С една дума, трябва да е пределно ясно, че в Природата съществува забрана за провеждане на определителни-познавателни операции с абсолютна точност (значи и за синхронизиране на часовници). Единственият способ за измерване – едноместно с един часовник и разполовяване на резултата – не е съвсем точен, но е възможно най-точният.


 

Навярно на внимателния читател не е убягнал фактът, че навсякъде в статиите фигурира стремежа към кръгово битие на обектите и явленията. Тук само ще спомена, че това е така, защото в Обективната реалност действа един всеобщ закон – Законът за затвореното състояние. Ще го представя в следващ философско-космологичен проект, касаещ същността и устройството на Всемира.


 

Поколения физици след Айнщайн поемат като опиум огромни дози дефектно мислене – такива, че, струва ми се, никога няма да се оправят – и сеят изкривените си представи в науката и масовото съзнание. С течение на времето те поставят в графата "предразсъдъци" дори единствения инструмент на мисленето – логиката, както и много от всевалидните устои на Света. Цялата философска материя се обезсмисля, отива на вятъра, а реакциите по това са странно нехарактерни – простодушни и лековерни.


 

Философията, подведена от авангардизма и вземаща разните частнонаучни "завоевания" за чиста монета, на свой ред, "започва да преодолява" каноничните пречки и ограничения по пътя си, отваряйки се за нововъзприетия стил на фриволност и безпринципен плурализъм. И никак не е чудно хрумването на родните философи да кръстят списанието си с името "Философски алтернативи", навяващо асоциации за междуцарствие, за безкритична и безотговорна множественост.


 

Между другото, лесно е за досещане, че, в тази редакция, изпращаните от мен статии отиват директно в кошчето. Просто институтските специалисти, доскоро работили с отдаденост на фронта на комунизма, сега са пламенни антикомунисти и, като такива, свързват безалтернативната философия с краха на идеологията. Поради пълно неразбиране, й лепват репутацията на загубена (и зла) кауза. Тази присъда, освен лековата, е и много удобна, защото, на всичко отгоре, безалтернативността се явява доволно трудна за следване...изискваща наличието на значителен научен потенциал само за асимилиране, камо ли за развиване на нови стойности в тясната полоса на законите.


 

В крайна сметка, нека го кажа отново, ако философията държи да е флагман на човешката мъдрост, обогатяващ Познанието със закони, трябва час по-скоро да възстанови своята жизненост, освобождавайки се от всички несъобразности. ______________________________________________________________ Александър Николов © 2010-2013 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2013)



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: alniko
Категория: Технологии
Прочетен: 263547
Постинги: 125
Коментари: 122
Гласове: 82
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031