Ако представим Обективната реалност като единство от обекти, явления и процеси, то последните ми се струват най-малко изучени. Вече обърнах внимание защо и как заобикалящата ни действителност е качествено и количествено определена. Респективно, изясних защо и как именно затова е познаваема – че именно на този факт се дължи възможността тя да се възприема, изследва и описва от съзнанието в съответни научни формати, както следва: Като философия – тип познание, произтичащо от качествената определеност, съответно, откопиращо нейните закономерности. Като математика – тип познание, произтичащо от количествената определеност, съответно, откопиращо нейните закономерности. Като физика – тип познание, произтичащо от комплексната качествено-количествена определеност, съответно, откопиращо комплексните качествено-количествени закономерности.

Обяснимо защо, отражението като математика е напълно обективно, докато философското носи обективно-субективен характер (защото качественото определяне поема субективността, внасяна от сетивната система). Оттук елементът на субективност се пренася и върху физиката. Ще отбележа още, че съществува и четвърти начин на отразяване на действителността – този на различните изкуства и на религиите. По самия си смисъл то е напълно субективно, т.е. в него липсват научни закономерности.

И така, математиката отразява Реалността изцяло обективно, философията и физиката – смесено, обективно-субективно, а изкуствата и религиите – изцяло субективно.

Както се вижда, от гледна точка на обективността на отражението, философията и физиката са изначално проблемни. Сама за себе си всяка представлява единен организъм от истини – категорично установена специфична законност, и неистини – субективни впечатления, схващания, преценки, породени от незнание, от недостатъчно натрупани данни и опит, от грешно разчетени възприятия. С една дума, неверните представи, респективно, заблужденията са сплавени със знанието. Работа на познавателния процес е да ги открива и отделя от него. Как става това?

Заблужденията са онзи дебалансиращ товар, който кара процеса да отива встрани от истината. Но когато такова отклонение достигне осезаеми стойности, неговият „сетивен механизъм“ веднага сработва. Той се освобождава от разкритите фалшификати и рязко обръща в противоположната посока. След време обаче отново се озовава в отклонение, обратно на предишното. По този начин Познанието извършва неспирни колебания ляво-дясно-ляво и т.н. около абсолютната истина, с постепенно приближаване към нея. Нека уточня, че тази негова начупена линия на напредване (в пространствен вид това е спирала) е причинно-следствено обусловена от Принципа на противоположност, поради което съзнанието я следва, без да може да ѝ влияе.

Повтарям въпросната знакова характеристика на движение на Познанието за самодоволните запалянковци, професионали и любители, за да разберат най-сетне, че това, което прилежно са заучили, не е чиста монета, не е търсеното безупречно и ненакърнимо знание. Най-вече прехласнатите по достиженията на физиката трябва да охладят възторга си от нейното настоящо състояние (оставям настрана изпадналата в пълна зависимост от нея природо-философия) и да се вслушат в обратната гледна точка – тази на трезвата мисъл. Защото последната отдавна бие тревога за настъпило дълбоко отклонение от правия път. Бих казал, отдавна изважда на бял свят отявлената псевдонаучност на редица положения, стигнали до смехотворни ненормалности.                                           

Визирам феноменологията на разконцентриране на физическата наука от началото на 20 век, когато сякаш перде пада пред съзнанието и досегашните контрастни, кристално чисти образи на Реалността започват да се заменят с изкривени огледални отражения, премрежени и замъглени от призрачни сенки. Съответно, из така обновената материя плъзват интуитивни понятия с неясно съдържание, в което единствено видими са празнините. Разбира се, всичко това щеше да е съвсем безобидно, ако не се залагаше в основите на новите и бъдещите знания. Ако неоформената, лабилна понятийна система не се ползваше за изграждане на отправни научни позиции. Но уви, практиката се насочва тъкмо в това направление. Ето конкретен пример от Специалната теория на относителността, цитирам: "...в пустота светлината винаги се разпространява с определена скорост с , не зависеща от състоянието на движение на излъчващото тяло"

Пред нас е изказано категорично умозаключение от изключителна важност, при напълно липсващи предпоставъчни съждения. Зад него, в действителност, не стои нищо повече от представите на автора. Те просто са хвърлени в научното пространство без никакви основания и обосновки. Вижте само каква мътилка е употребената в него терминология (тази дразнеща научна осакатеност, тръгнала от Айнщайн, и до днес се ползва във физиката без никакво притеснение). Какво е „пустота“? Този, изплувал от въображението, феномен може ли да се движи? Или е в абсолютен покой? Какво е „светлина“? Как „светлина“ „се разпространява“ в „пустота“? При Нютон същата постановка е къде-къде по-внимателно и изначално обяснена. А в посочената нова стилистика индивидуалното съзнание има възможност да запълва празнините в понятията както намери за добре.

Но да разсъдим обективно по това твърдение. За да направи въпросното описание, авторът би следвало да се намира в пустотата и тъкмо спрямо нея да отчита и дефинира постоянната светлинна скорост с и скоростта v на излъчващото тяло? В допълнение, щом скоростта с е горна граница, пустотата трябва да е в абсолютен покой. Тази картина е класическа. От нея следва логиката, че за наблюдателя от споменатото тяло скоростта на светлината няма да е с, каквато е възловата идея на Теорията, а ще е с+v или c-v. Именно тези стойности получава Олаф Рьомер още в 1676г, изследвайки светлинните сигнали, идващи от спътника Йо на Юпитер (в случая, движещото се тяло е Земята, като няма значение дали то е източник или приемник на сигналите). 

Запалянковците обаче са слепи или нехаят за цялата тази ненаучност (не е известно защо Айнщайн игнорира този факт). Наричат високо интелектуални постижения подобни умозрителни нагласявания с мистичен уклон. Самовлюбени, те отказват да разсъждават. Отказват да се съобразяват с разумните доводи. Не проумяват колко нелепо са заблудени и че, всъщност, са много зле с разглежданата тематика. В този смисъл, те не стават за дискусии. Те са за обучение.

Между другото, прави впечатление, че никъде из написаното от Айнщайн не се срещат изказани под някаква форма благодарности към неговата първа съпруга, математик и физик. А редица изследователи намекват, че значителна част от математиката на Теорията е нейно дело. Струва ми се просто невъзможно тя да няма пръст в научните му начинания. Даже напротив, много по-вероятно е още от самото начало да е вътре в идеите и да е помагала за тяхното претворяване. Впоследствие той ѝ дава получената Нобелова награда (или част от нея, не съм сигурен). Може би, така за себе си решава, че излиза на чисто по въпроса.

Казаното за начина на напредване на познавателния процес в пълна мяра се отнася и за процесите в природата и обществото. Изобщо, трябва да е ясно, че Принципът на противоположност, на който е устроена Вселената, предопределя на всеки процес да следва своя една единствена идеална линия на движение, детерминирана от характеристиките на породилите го две противоположности. В същото време обаче му е отнел възможността да установи къде точно е тя, за да стъпи върху нея и по-нататък да не я изпуска. Защото такава върхова прецизност би означавала ликвидиране на биполярността, сливане на двата полюса в един – Свят без дуализъм, изпаднал в абсолютна относителност.  Процесите са лишени от подобно идеално достижение, но са снабдени с механизъм за ориентация, съобразен с диалектическите реалности. Същият им позволява да усещат не идеалната линия, а само отклоненията от нея. Именно затова тяхната линия на движение представлява зигзагообразна крива около идеала. Очевидно тази реална линия не е самата абсолютна истина, но е възможно най-истинната (съществуващият дефект е невъзможен за избягване).

Що се отнася до обществените процеси, крайно време е и тук нещата да бъдат ясно артикулирани в светлината на диктуващите поведението им обективни закономерности. Само ще напомня, че да се дадат решения на важните задачи около общественото устройство и развитие е работа на философи, юристи, политици, политолози и пр. Но тяхната пълна безпомощност се видя още при краха на тоталитарния режим в 1989г., когато просто, от правене на кариера с комунизъм, превключиха на правене на кариера с яростен антикомунизъм, броейки тази промяна за добра наука. Оттук и Конституцията от 1991г. се получи като некачествено отработена присадка от Европейското разбиране за демокрация, само по себе си пълно с недъзи. Присадка, която на Българска почва не се развива добре поради ред сбъркани работни настройки.

Понятието „демокрация“ няма отчетливо очертани контури и структура. То отразява разбирането за власт на народа. Или власт, която произтича от народа на основата на равноправие на гражданите (без претенции за прецизност). Поради съвсем общите формулировки, тази правна материя се тълкува и практикува по най-различни начини.

Въпросът за правилното държавно управление засяга исконни човешки права, откъдето пряко се отразява на живота и съдбите на хората. Затова през годините нарочно странях от тази тема. Но след като на едно-две места се постарах обективно да обясня случилото се преди 30 години, респективно, да посоча закономерността на настъпилия обрат, сега, понеже отново и отново обществото установява съществени недостатъци в политиката, се чувствам длъжен да опитам да разясня ситуацията от гледна точка на законите, на които общественото развитие се подчинява. Изрично подчертавам, че на настоящите разсъждения трябва да се гледа само като на излагане на принципни идейни схеми.

И така, сега и занапред ни интересува как най-научно издържано (най-обективно) трябва да изглежда правилно конституираната държавно управленческа структура. От само себе си се налага разбирането, че същата трябва възможно най-плътно да следва единната природо-обществена законност.

В този ред на мисли, понеже развитието на Обществото и Природата (на Познанието също) са подвластни на едни и същи закони, за отправна точка и ръководен метод на разсъжденията считам за правилно да изберем основния закон на устройство на Обективната реалност – Принципа на противоположност и, по-конкретно, неговото най-непосредствено следствие: „Не може да има трето, противоположно на други две противоположни“ (дадена формация, каквато и да е тя, не може да бъде никаква друга, освен двуполюсна, откъдето става видно, че това, което е природосъобразно, освен че е най-съвършено, е и най-икономично).

До тук относно демокрацията уточнихме няколкото важни изходни позиции: Тя следва да е власт от народа и за народа, протичаща в колебателен процес, иницииран и поддържан от два противоположни фактора. Всяко друго предложение ще е нежелателна, пречеща на функционалността, притурка.

Сега вече сме готови да започнем структурирането на държавното обществено-политическо управление. Казахме, че като процес, то трябва да е резултат от две противоположности, принуждаващи го да се развива. Нищо повече или по-малко. Съгласно изходните данни, тук става дума за взаимоотнасяне между двата противоположни сегмента – управляващи и управлявани. Тяхната органична обвързаност се състои в следното: Равноправните управлявани се самоограничават, като доброволно прехвърлят част от правата си на свободно избрани от техните редици индивиди с пълномощия да съставят изпълнително тяло и да ги управляват (в момента правата се делегират на политически партии).

При това положение, общественото устройство трябва да представлява максимално опростен апарат – една йерархична вертикала и една хоризонтала с равнопоставеност (естествената двуполюсна система).

Вертикалата би следвало да е място за разполагане на йерархично устроена изпълнителна власт – образно казано, един вид, двигател с кормило, газ и спирачка, чиято задача е да тегли напред общественото развитие с максимални сила и скорост, извършвайки необходимите за това маневри.

Обратно на нея стои равнопоставеността по хоризонталата. Това са управляваните със своите, както индивидуални, така и специално конструирани институционални сензори за следене и подпомагане на движението, улавящи грешните ходове и рисковите ситуации, с напомняне за корекции.

Самият процес извършва нормални колебания с ударение ту върху полюса „йерархия“, ту върху полюса „равнопоставеност“. Прекомерното засилване на вертикализацията ще води до диктатура, а прекомерното засилване на хоризонтирането – до хаос и анархия. Но горното устройство изключва случване на подобни крайности.  

Видимо управленските функции на хоризонталата са косвени. Тя не може да върти волана, както и да натиска газта или спирачката (казахме, че доброволно се е отказала от тези права). Нейната много важна и почти равностойна задача е да изработва регулиращи движението правила, да поставя рамката на допустимите отклонения и да алармира при отиване отвъд предписанията.

В едно изречение: Вертикалата (правителството) управлява по правилата на хоризонталата (парламента).

Ролята на двигател се предоставя от Суверена за 4 години (максимум 2х4, като, за намаляване на вероятността изпълнителната власт да прониква в законодателството и обратно, тя може 2 години да работи със стар парламент, две години с нов). В стриктно регламентирани случаи може да има искане за предварителна смяна на управлението, но само по строго определена процедура. За подобни ясни действия Суверенът е дал съгласие и делегирал права на определен институт от хоризонталата (примерно, специализирана комисия от депутати). Иначе, добра или лоша, управленската постройка изкарва мандата си. Няма повреда, която да я извади от строя, тъй като са предвидени всякакъв вид саморемонти (включително, заедно с парламентарните избори може да се провежда и национален референдум за междинна оценка и сигнализиране относно правилния ход на държавата).

Като подтекст, демокрация и опит за сваляне на легитимно управление извън процедурата – значи насилствено, дори да е без оръжие (чрез бунт, чрез изнудване), – са две несъвместими съдържания. Революционният подход, или както днес модерно се нарича „Гражданско неподчинение“, не е демокрация, тъй като отнема права на голяма група граждани. В това си качество, представлява тежко закононарушение, съгласно не някакво друго законодателство, а самото демократично такова. Затова в така наречените стари демокрации „Орлов мост“ отдавна да е разчистен с палки, сълзотворен газ, струи вода...а жестове на държавници в стил „Партизан за бой се стяга“ е немислимо да се случат.

Недоволни от управлението винаги е имало и ще има. Но винаги е имало и ще има и доволни (Принцип на противоположност). Народът е цялата тази съвкупност, а не само недоволните. Ето защо арбитражът е устроен на принципа на преброяване на едните и другите веднъж на 4 години. Загубилите (тези, които са малцинство) чакат следващите избори. Това решение очевидно е несъвършено, но по-добро от него не може да се измисли. Това е законът, правовият ред, правовата държава (при две равноправни поляризации, се отсъжда в полза на по-многочислената, което отсъждане става на определен интервал от време). В противен случай настава неуправляемост. Да се настройват недоволните към предварителна смяна на Правителството означава те да се противопоставят на доволните, да се подтикват да търсят реванш срещу тях при всеки удобен случай, което е грубо погазване на правата на тази част от народа. Погазване на законовата основа, обричащо обществото на нездрави стихийни емоции и внасящо в живота му постоянна несигурност (аз не симпатизирам на ГЕРБ, но се съобразявам с избора на мнозинството...иначе се връщаме в началото).

Въпросът за демократичния начин на управление има и друг не по-малко важен аспект. От същата максима: „Не може да има трето, противоположно на други две противоположни“ следва, че каквато и извадка от индивиди да вземем, те ще очертаят като политически виждания само и единствено две противоположни тенденции – примерно лява ориентация-дясна ориентация (естествената диполна система). Многото мнения ще представляват само нюанси на това главно разделение – нюанси от крайно ляво и крайно дясно до зони около центъра. А теоретичната възможност всички мнения да се получат тъждествени (противоестествен моно блок) е изключена – означава изпадане в относителност-неопределеност, което положение противоречи на Принципа на противоположност и, значи, може да бъде наложено само по силов начин (пресен пример е комунистическата идеология).

Така на преден план излиза въпросът за целесъобразността  на политическите партии. В България, знаем, мераклии за войводи колкото щеш. Всеки що годе малко изявил се тръгва да си прави партия за домогване до властта. Но веднъж завинаги трябва да се разбере, че този вид организации са опасно нещо. Политическото сдружаване е сила, която води до застрашителни (а понякога и престъпни) асиметрии в обществения живот. Също толкова остро стои и практиката със създаването на коалиции (благозвучно наречени партньорства), тъй като те не са нищо различно от срамна политико-икономическа търговия на принципа „даване на власт или облаги в замяна на подкрепа“. Други безобразия са етническото политическо обособяване, упражняването на партиен контрол над обществения живот чрез низовите партийни организации, младежките им подразделения, координаторите по места, партийно обвързаните кметове и т.н. зависимости, често ползвани и за разни нерегламентирани цели.

От друга страна, трябва ясно да се каже, че борбата за власт между партии е изцяло несправедливо състезание, тъй като един срещу друг се изправят не отбори с еднакъв брой играчи, както е редно...и да победи по-силният, а тъкмо обратно, която изначална неравнопоставеност открива възможност много на брой анонимни слабаци да могат да надделеят над по-малочислен състав от добре подготвени, изявени участници.  

След като установихме, че политиката се свежда до две противоположни тенденции, посочените нередности трябва и могат да се поправят по един единствен начин: Като се организира състезание не между неравностойните партийни отбори, а състезание между равнопоставени личности. Тоест, равен старт се гарантира само при изцяло мажоритарно състезание между индивиди (състезанието, знаем, се води за спечелване на колкото е възможно по-голяма обществена подкрепа, като е застъпен целият спектър от обществено-политически гледни точки). Спечелилият кандидат по обективна необходимост ще извършва колебания с леви и десни решения, но с превес на тези, които са близки на неговите убеждения. Няма съмнение, че ще извършва и грешките-отклонения, без които процесът не би могъл да напредва.

От своя страна, в Народното събрание ще влизат истински мажоритарни народни избраници – независими депутати (примерно, по 4-5 от всяка област), вземащи решения с мнозинство (вишегласие), както е било навремето на Оборище. Това слага край на четническата тактика, за която от горчив опит знаем, че не води до ефективни резултати. Нечестното състезание между колективи, всеки с различен брой играчи, в което до преимущество води количественото превъзходство, а не качественото, трябва да бъде прекратено. Политиката трябва да стане индивидуално състезание.

В крайна сметка, нека повторим. Съгласно Принципа на противоположност, управлението на държавата  трябва да се състои от два клона – вертикален, йерархичен и хоризонтален, с господстваща равнопоставеност. По вертикалния стои изпълнителната власт, начело с избрания държавен глава, който съставя структурите на управлението – право, гарантирано му със самия избор. По хоризонталата се разполага властта на Парламента, респективно, на равнопоставените депутати, с права на законодателство. Двата клона си взаимодействат, запазвайки своята независимост – простота, която непрестанно се усъвършенства в конкретиката си (в нашия неестествен триполюсен модел властите са разположени почти изцяло по хоризонталата и само се пречкат една на друга).

Хоризонталата още е място на равнопоставени съдии, равнопоставени прокурори, равнопоставени адвокати, равнопоставени медии, съответно, журналисти, равнопоставени граждани, съответно, техни безструктурни организации, равнопоставени бизнеси, и др.

Както стана ясно, този начин на управленско устройство не е идеален, но е съобразен със законите и по простота и ефективност се приближава плътно до идеалния. Най близо до него стои системата на управление на Съединените щати, където двете партии са фигуративни и излъчват точно разписани и проверени в годините вертикала и хоризонтала. Това е една безспорна демокраия, в която протест, с искане за оставка на правителството, е изключен. Например знаем, че голяма част от американцине не харесват Президента Д. Тръмп (показателни са резките изказвания на артиста Робърт де Ниро), но вотът е спечелен и те търпеливо изчакват изтичането на неговия мандат.

Европейските форми са издърпани повече към хоризонталата, поради което тук управлението е по-бюрократично и тромаво. Все пак и те вървят сравнително добре, благодарение на факта, че при тях Държавният глава (излишният трети полюс, останал като анахронизъм от предни епохи) не проявява активност, избягва да се меси в работата на изпълтителната власт и парламента (пример – изпълнените с интелект и много такт изказвания на Английската кралица). Това, в известна степен, ги доближава до Американския модел.

Ако трябва тук да отворя една малка, смешна скобка, вижте колко неадекватно поведение демонстрират родните учени. Вместо да вникнат в същината на събитията и да изяснят кое как да стане за правилно и полезно оползотворяване на обществената енергия, те тъкмо напротив – винаги заемат пасивна, изчаквателна позиия. Така и в този пореден случай на недоволство и протести, едва на 30-тия ден дадоха да се разбере, че са непримирими борци за справедливост. Щом казват, значи е така. Но по какви неведоми научни подбуди, критерии и съображения взеха страната на площадите ще си остане загадка. Сиреч, те са съгласни барикадите да диктуват условията си, да поучават и тях самите кое е правилно и кое не. Това успяха да измъдруват...пълна съпричастност! Ехаа! Има логика. Ама вече взе да се изтърква.

Накрая няколко думи за книгата с критични природофилософски и физически разработки „КЪМ СМЯНА НА ИДЕИТЕ ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА И ФИЗИКАТА“, която издадох 1999 г.:

След десетки неуспешни опити да обърна внимание върху проблемните страни на днешните философия и физика, към края на осемдесетте години вече бях наясно, че предлаганите отрицания, макар и аргументирани, в никакъв случай няма да бъдат допуснати до официално публикуване. В същото време, от една страна, трябваше да намеря начин да запазя постигнатото, а от друга – най-сетне да се позиционирам в съвременното знание за природата на нещата. Единственият избор в тази посока беше да взема инициативата в свои ръце, т.е. да се ориентирам към самоиздаване. Но едва през 1994 година успях да започна реализиране на проекта в конкретен план. За база имах многото написани до момента статии и натрупаната с годините камара от бележки по различните въпроси.

Още с оформяне на встъплението обаче осъзнах, че това приключение се очертава да надхрърли многократно обичайния брой страници за подобен род произведения. Затова промених първоначалния замисъл и разделих материята на три части, всяка за отделен том. И понеже не разполагах с никакво свободно време, пишех почти „на коляно“, носейки папката навсякъде с мен. Докато един кошмарен ден вече доста напредналият ръкопис и списъкът на справките (стигнал до номер 249) просто изчезнаха незнайно как и къде. Това ме извади от релси и, в крайна сметка, ме отказа от по-нататъшни занимания.

По-късно, в 1998г, реших все пак да изпълня намерението си, но вече не като предвидения научен тритомник, а минавайки на трети вариант – съвсем сбито изложение, един вид програма за сетнешни действия, съответно, без позовавания, цитати, описване на справочна литература и прочие, каквато е академичната практиката. Така че именно конспективният характер стои в основата на написването на въпросната книга.

Прекратих всякаква друга работа, снабдих се с пишеща машина и написах черновата „на един дъх“ (от април до октомври). Месец след завършването купих и компютър, извърших предпечатната подготовка и юли 1999 книгата беше готова (с регистрация от издателство „Паралакс“) в тираж 300 броя. После направих още 200бр. допечатка (тогава тиражите бяха в този порядък). Разпространението обаче (само в София) се оказа голям проблем, тъй като, в онези времена на преобладаващи силови отношения, дори уж интелигентните книжари най-нахално отказваха да ми отчитат продадените бройки. Затова преустанових продажбата. И едва сега отново предложих книгата на платформите за обяви.

Окончателният ѝ вид е в три части (трябваше да има и четвърта, чисто инженерна, отнасяща се до получаване на движение от полевата материя, но за нея не остана време). Както предварително бях набелязал, събрах всичко в 24 глави – 392 силно сгъстени страници (защото в нормален вид надхвърляха 500). Замисълът беше впоследствие всяка глава да развия в отделна самостоятелна книга (изпълнена според изискванията). В този смисъл, едва ли в световен мащаб може да се намери научно издание с толкова много новости, събрани на едно място. Обстоятелствата обаче така се стекоха, че продължението на проекта остана нереализирано. Но факт е, че десетки, непознати до момента, идеи са извадени наяве и всеки може да размисли критично върху тях.

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2020 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2020)