Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.04 06:35 - НАУЧНИ ОСНОВИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА – ЧАСТ III
Автор: alniko Категория: Технологии   
Прочетен: 219 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 23.04 06:39


 В предните две части имахме за цел да извадим на показ, от една страна, ядрото на частните човешки права от група А, а от друга, същността, значението и прилагането на общите права от група Б. Но понеже, сами по себе си, правата и равноправието са идеални категории, те ще са празни думи, ако не бъдат материално подплатени, т.е. ако липсват условия за тяхното реализиране. А върху казуса какви са тези условия отдавна сме престанали да гадаем. Вече със сигурност знаем, че единствено демократичното обществено устройство е средата, изпълваща ги със съдържание. 

 Въпросът е как, според демократичните норми, следва да изглежда правилно организираното управление на обществото. В него се съдържат множество подвъпроси, от които главните се отнасят до:

– Брой и разположение на управляващите органи.

– Вид и устройство на управляващите органи.

– Взаимодействие между управляващите органи.

– Управлението като дело на личности, а не на политически партии.

От краткия обзор на биполярността като всеобхватна феноменология на природата и обществото, както и от уточненията около изборните и пост изборни реалности, вече взеха да изплуват очертанията на научно издържаната форма на администриране на държавата. В основни линии стана ясно, че Майката природа е постановила управлението да бъде дуалистично, а именно:

– Да представлява съчетание от дейността на два управляващи органа – нито по-малко, нито повече. 

– Двата управляващи органа трябва да са противостоящи по устройство и функции.

– Двата управляващи органа трябва хем да работят съвместно, хем да са с гарантирана независимост на единия от другия.

Тези, на пръв поглед, взаимно изключващи се изисквания не подлежат на никакво реорганизиране. Двустранното обхващане на управлението е закон, чието незачитане е в ущърб на обществото. За да разберем как да го постигнем, в какво се заключава неговата специфика, трябва първо да покажем пространствения аспект на природната градация от простото бинарно начало към все по-сложните сетнешни вътре противоречиви структури. Полученият образец за подражание следва максимално точно да наподобим в конструкцията на Държавното управление.

И така, материята гради своите веществени форми в трите познати измерения: Осите Х и Y фиксират хоризонтална равнина, от която се издига вертикалната ос Z (идеите за четири и повече измерения са мисловни абстракции). Всъщност, говорим за хоризонтални плоскости, разположени възходящо по вертикалата. Най-долната и най-широката е първоначалото, с неговата изходна полярна елементарност. Нагоре хоризонталните нива стават все по-стеснени и с все по-висока степен на сложност. Накрая градацията стига до сечението, където се появява човекът, респективно, съзнанието. Същото е върховата граница на сложност на материалното развитие и своеобразната нова основа на елементарност, състояща се от еднаквите човешки единици, които по-нататък изграждат пирамидата на обществото.

Тази нагледност е достатъчна, за да проумеем системата на обществените структури. В частност, ни позволява да вникнем в предопределения строеж и черти на стоящото най-отгоре обществено и държавно управление. Задачата ни е да извадим наяве и в строг логически порядък неговите характерности. 

 Без никакво съмнение, природата предоставя само две зони за разполагане на управляващи органи. Единият следва да бъде ориентиран по хоризонталата, а другият – по вертикалата, доминирани от съответните отличителни черти на двете местоположения. Това е Демократичният управляващ апарат – съвършена простота, съвършена завършеност.

 Пред нас е много добре познатият природен феномен на хоризонтално-вертикално противостоене. Видяхме го, макар в по-отвлечен вид, при естествената подредба на правата от група А. Тук обаче, в материалните образувания, образът му добива пределно ясни очертания, при което става съвсем очевидно, че други варианти не съществуват. Всичко, извън този модел на перфектен и, в същото време, най-икономичен дизайн, трябва да се третира като ненужен атрибут, развалящ образцовия ред. Като неоснователна, изкуствено привнесена притурка, натрапена чрез накърняване на висшата природна и обществена пропорция и затова пречеща на развитието. 

 Поставяме всички тези силни ударения, за да подчертаем безапелационната принципност на това положение. Оттук и неговата изключителна важност не само за конкретиката на демокрацията, но въобще за обществените и природни науки като цяло. А сега по същество за характерните особености на двете противни направления. 

 По хоризонталата (събирателно понятие за хоризонталните нива) обектите логично се разполагат един до друг и, казахме, са еднородни по сложност и функции. Ето защо със сигурност можем да утвърдим, че по хоризонталата цари равнопоставеност. По нея не може да има друг начин на подреждане и взаимоотнасяне. На свой ред, това своеобразие представлява същностна потребност за организиране на хоризонталния управляващ орган и явно ще се удовлетворява от формация, чиито членове са равностойни помежду си. 

Вече сме наясно, че на посоченото изискване отговарят показателите на Парламента. Народните представители, с абсолютно равните си правомощия, са извадка от широката основа човешки единици, върху която се гради обществената пирамида. Бихме могли да кажем, че Парламентът, в качеството си на управляващ орган, се явява копие на елементарната хоризонтална структура на природата. Появата и ситуирането му по указания точно определен начин се диктува от тази структура, а в обратен ред, доказва нейното реално съществуване. 

Природната хоризонтала, провокирайки създаването на Парламента, предопределя и естеството на неговата основна дейност. Вменява му задължението, копирайки от нея принципа на равнопоставеност, да го пренесе и вкорени в реалния живот на обществото. 

 Разбира се, хората няма как да се изравнят нито по физически, нито по умствени възможности. А що се касае до техните материални и духовни достижения, в това отношение така наречената уравновиловка е пагубна – освен че спира развитието, може да се постигне само принудително, с погазване на човешките права (ярък пример за подобни негативни ефекти е комунистическата експанзия). С една дума, върху формите на различие не може да се упражнява управленски натиск и насилие за уеднаквяване. Напротив, различието трябва да се поощрява. Най-общо казано, то е факторът, даващ качествена и количествена определеност на нещата, а оттам и явяващ се източник на движещи сили (което може да се докаже и онагледи чрез „измайсторения“ от самата природа начин на действие на човешката сетивна система).

 В този смисъл, единствената възможност за Парламента да търси и въвежда приравняване, съответно, равнопоставеност на човешките същества, ще бъде в посока на идеалната сфера на тяхната взаимообвързаност. А това е посоката на обществените отношения. Става въпрос за налагане на единен държавен ред, важащ с еднаква сила за всеки човек, в качеството му на обществена единица, независимо от социално положение, имотен и образователен ценз, звания, заслуги и т.н. 

 Това, носещо сигурност и справедливост, хоризонтиране на обществото се постига с въвеждането на закони, пред които всички са равни. Образно казано, Парламентът запазва различията, но ги равнява по теглената от него черта на законите. Призван е да играе именно тази роля. Неговите законодателни функции са обективно обусловени. 

 Лесно е да се проумее, че подобен, правно изравнен състав – говорим за депутатите – не е от команден тип и няма как да се пренагласи в такъв. Органът по хоризонталата очевидно следва да управлява косвено, неявно. Но не може да има никакво съмнение, че този вид управление е от жизнена важност за обществото и държавата.

 Що се отнася до хоризонталните нива под това на Парламента, по тях се разполагат относително самостоятелните модули на независимата съдебна власт, независимите равнопоставени бизнес субекти, независимите професионални и граждански съюзи, независимите медии, разните независими безструктурни организации, независимите индивидуално изявяващи се граждани. Това изброяване, разбира се, е само примерно, без претенции за пълнота, нито за някакво обективно или логично обвързано подреждане. 

 Вертикалата, като направление, обратно на хоризонталата, стои обратно и на нейната равнопоставеност. Вертикално обектите логично се разполагат един под друг. Такава подредба е с връзка на подчиненост. По вертикалата цари йерархичност. Оттук управленските функции по нея ще са явни, ще представляват най-предна линия, където всичко стои пред очите ни и е съвсем близо до ума. По тази причина, структурите на йерархичното управление са открай време добре познати и уредени в най-малки подробности. Затова за него не е нужно кой знае какво специално разгадаване и разясняване.

 Вертикалата е мястото за разполагане на йерархично устроената Изпълнителна власт. Това е прекият орган на държавното управление. Задачата му е да тегли напред развитието на обществото с максимална сила и скорост, решавайки неговите краткосрочни и дългосрочни проблеми с необходимите за това оперативни действия.

 В тази отговорна дейност обаче има особености, които разкриват и същността на взаимодействието между Законодателната и Изпълнителната власти. Без съмнение, и едната, и другата имат за цел добруването и трайния прогрес на обществото. Но Правителството, макар и пряко управляващ орган, няма право да търси самостоятелно този просперитет – в посока, която само си избере. Парламентът е институцията, задаваща направлението и параметрите на развитието. Неговата много важна задача е да изработва регулиращи движението правила, да поставя рамката на допустимите отклонения и да алармира при отиване отвъд предписанията. Така той очертава полосата, по която ше върви държавата. Нататък Правителството е длъжно да спазва тези маркировки. Има свободата да се движи само между очертаните ограничения. 

 Накратко, Правителството управлява по разпоредбите и предначертанията на Парламента. В този тип взаимодействие очевидно няма главна роля. Властта така е поделена, че всичко е въпрос на баланс, синхрон и стриктно спазване на отредените взаимоотношения – упражняващият непосредствена движеща сила орган да е със забрана да задава параметрите на движението, а задаващият параметрите на движението орган да е със забрана да упражнява непосредствена движеща сила. Тази властова дисекция представя демократичното управление в неговия съвършен, чист вид. 

 Реално обаче такова идеално равновесие на двете власти е непостижимо. И то не защото е под съмнение доколко ние хората сме способни да отработим и трайно да установим подобно фино и деликатно балансиране между техните дейности. Тук нещата изобщо не опират до човешкия фактор. Те са изцяло извън всякакъв субективен контрол. Взаимодействието между Правителство и Парламент е процес, който, както всеки друг в природата, обществото и мисленето, образно казано, има поведението на физическо махало. Вече теоретично знаем къде е неговата равновесна точка (знаем каква е абсолютната истина), но на практика нямаме властта да спрем процеса точно в нея. Защото, като обективна даденост, човешката, а оттам и обществената, сетивна система е устроена така, че да усеща само отклоненията от идеала, но не и момента на неговото постигане. 

 С една дума, процесът извършва обективно колебателно движение между двете крайности – от засилена роля на Правителството до засилена роля на Парламента и обратно. Обществото усеща тези залитания и предприема мерки за връщането му към равновесно положение. Но не е в състояние да разбере кога точно го достига. Затова постоянно задминава точката на идеалната хармония. Люлеенето ту на едната, ту на другата страна не може да се избегне или предотврати. В тази връзка, колебателният механизъм, без прекаляване в отклоненията, трябва да се счита за елемент от успешното сътрудничество между двете институции.

Подобна ситуация се получава, когато членове на Правителството прокарват свои законопроекти в Парламента, а Парламентът предприема действия за узаконяване или корекции на правителствени инициативи. Важно е всяко решение на двете властващи институции да е въпрос на утвърждаване на установения законов ред чрез сериозно и безпристрастно взаимодействие. Същото рязко се влошава при груба и прекомерна намеса на едната власт в работата на другата. Пример за подобна пълна обърканост и дисхармония представлява родното управление. 

 От една страна, Правителството, посредством своето мнозинство в Парламента, направо задушава последния в здрава прегръдка и така фактически само си определя в кой момент накъде да поеме. В повечето случаи решенията му, естествено, ще следват не непременно необходимата, а най-удобната за него посока. 

От друга, Парламентът, в противоречие с аксиоматичните начала на демокрацията, има решаваща дума при формиране на Правителството – процедура, изпълнена с жалка ирония. Защото бабува за неговото раждане, а то после безцеремонно протяга десница и го стисва за гърлото чрез проправителственото мнозинство. Другите парламентарни фракции обаче, озовали се омаловажени и притиснати отвсякъде, съвсем не са кротки потърпевши. Те яростно се съпротивляват, намирайки начини, главно чрез парламентарния правилник, един вид, да се докопат до ръчната спирачка на Кабинета и да я държат постоянно натегната, с някаква измислена представа за опозиционен натиск. 

 Всичко това е антидемокрация, антиуправление, костващо на страната изоставане, с огромни загуби на обществена енергия, на финансов ресурс, на време, на социален прогрес. На тези изкривени разбирания за демократично устройство трябва да се сложи край. Същественият акт на организиране на вертикалния управляващ орган не може да бъде дело на волята на депутатите. Нито е редно да се счита за нормално влизането им в ролята на негов колективен съдник. Двата органа, като отделни, независими, равнопоставени власти, следва да бъдат пряко избирани от Суверена, със съответната ограничена мандатност. Днешният карикатурен образ на държавно-политическо моделиране се нуждае от обрат, с нанасяне на точно премерени корекции. 

 Не е учудващо, че Президентството по никакъв начин не може да се впише в хоризонтално-вертикалната схема на демокраията. За него просто няма естествено място за позициониране. Да се постави на хоризонталата до Парламента не върви. Вертикалата пък е място на подчинености, така че не може да застане и на нея. Изобщо, то остава да виси в безтегловност – във физическа, а оттам и всякаква друга неопределеност, като излишна институция (на всичко отгоре, скъпо платена). Президентството не е и не може да бъде управляващ орган. Ако приемем, че ще има само представителни функции, тогава трябва да се разпорежда единствено по въпросите около държавните церемонии, тържества, приветствия и по никакъв начин да не се меси в работите на Правителството и Парламента. Точно така практикуват подобните властови позиции из Европа. 

 Понастоящем избраните на този пост, погледнато като най-обща характеристика и в широка перспектива, имат три опции за представяне: Първата е, да се придържат стриктно към ролята си на символи на държавността, без политически импровизации в обсега на дейност на двете власти. Втората е, плюс дейността си по първата, да търсят възможности да помагат на държавното управление. Третата е, плюс дейността си по първата, да се стремят, по някакви субективни причини, да пречат на същото това управление. 

 Нашият настоящ Президент, наред с дейността си по първата опция, като второ свое поприще избра да пречи. Свидетели сме как от момента на идването му на власт, не е спрял да всява недоверие и да призовава за съпротива по всяка проява на Кабинета (бившия), независимо дали се отнася за важни държавни дела или за ежедневни оперативни решения (ако проектът „Грипен“ се беше случил, сигурно нещата щяха да изглеждат различно). А поради неговото неопределено положение (даже чухме да го наричат „фигурант“), дори най-квалитетните специалисти по държавно устройство се чудят каква работа да му измислят. 

 Например, да вземем неговото възкачване за Главнокомандващ. Доста странен пагон, защото той стои изцяло встрани от армията, генералитета, щаба, разузнаването. Те са на подчинение на Премиера – там са рапортите, там са решенията. И при положение, че Президент и Премиер са с равни права Б, то тази постановка изглежда като криво скроена дреха (в много държави с подобен тристранен модел именно Премиерът е Главнокомандващ). 

 А какво да кажем за прословутото право на вето? Съгласно равенството на правата от група Б, и Президентът, и Премиерът могат да изказват мнение по всеки закон, но само наравно с другите депутати. Имат свободата да го дебатират или директно от парламентарната трибуна, или в писмен вид. Нищо повече от този естествен и логичен ход на нещата. Иначе изглежда малко смешно голяма група парламентарни юристи и техни съветници (често от правния елит на държавата) с месеци и години да обсъждат даден закон, оглеждайки го отвсякъде в най-дребни детайли, а после Президентът за броени дни категорично да установи и се произнесе кое по него е правилно и кое не. Като някой оракул или всезнаещо Божество. 

 Сигурни сме обаче, че не е нито едното, нито другото. Нито пък е мъдрец свръх висша категория. Липсват предпоставки за такава огромна тежест на неговото мнение. А, може би, цялото това изкуствено приповдигане е просто за престиж!? Но каква полза от подобна куха слава (парламентаристите рядко зачитат някое от предложенията му – колкото да не е без хич)!?  

 Изобщо, с нашето Президентство аномалии колкото щеш. От нямане какво да прави неговият стопанин се меси навсякъде и по всякакви въпроси, с претенции за знания и компетентност от последна инстанция. Искаме или не, ежедневно ни залива с приличащи на проповеди наставления „какво трябва“ и „какво не трябва“, чийто лайтмотив (възприета от него линия на поведение) е да бъдат жилещи контрапункти буквално на всяка стъпка на Правителството (бившето). Разбира се, без да носи каквито и да е отговорности за думите и действията си. 

 Всъщност, постът „Държавен глава“ идва от останалата далеч в миналото епоха на Тронове и Монарси, били някога достолепен връх на вертикалата, но постепенно безвъзвратно рухнали под напора на закономерните процеси на обновяване на обществените порядки. Именно затова днес този ранг и функции са, по-скоро, почетни, декоративни. Просто чрез тях е намерен начин отпадналите монархични структури (най-вече представляващите ги особи) да продължат съществуването си в сегашните модерни времена на демокрация.

 От научна гледна точка, а и според някои световни примери, единственото място, което най-приляга на висотата на Президентската институция, е тя да бъде поставена на вертикалата над Изпълнителната власт, като, по този начин, я подчини на себе си. Естествено, тогава креслото на Премиера трябва или да изчезне, или, може би, да се заеме от обикновено назначен началник на новата канцелария. Това  е правилното решение – Президент и Вицепрезидент, избрани в пакет. Първият застава начело на Държавата и Правителството, а вторият е евентуален негов заместник при чрезвичайни обстоятелства (междувременно е редно да съвместява и друг, активен пост от вертикалата – примерно, министерски или на водеща агенция). Надолу по пирамидата следват президентски назначения, в които никой не може да се бърка. Одобряването им от Парламента е формален акт – само за удостоверяване на тяхната законност. Така, по вертикалата, зад решенията и отговорностите ще стоят личности – едно от основните послания на демокрацията. 

 Би следвало да се предвиди и случаят с преждевременната смяна на Президента. Но само за регламентирани от Конституцията положения и по строго определена процедура. Последната трябва да е значително усложнена, тъй като, де факто       , с нея се предвижда спечелени на избори права от група Б да се отнемат по административен път, а не чрез нов изборен процес. За подобни ясни действия избирателите са дали съгласие и делегирали права на хоризонталната институция – Парламента, където са всички останали носители на права Б. Става въпрос за специализирани действия по започване на депутатско разследване, с последващо гласуване на решение. При евентуален негативен резултат, същият не засяга цялата вертикална управленска постройка, тъй като нейното ръководство се поема от Вицепрезидента, вече в качеството на Президент. 

 Разбираемо е обаче, че подобни прецеденти ще са голяма рядкост. В обичайния случай Президентът, излъчен на избори, изкарва мандата си, независимо от добрите или лоши оценки за способността му да ръководи държавата, както и от неговите малки или по-големи провинения, стоящи извън обсега на горното крайно третиране. Подаване на оставка (каквото и да е доброволно оттегляне), като някаква управленска формула или маневра, не се предвижда. След спечеленото доверие на избирателите, такава постъпка се приема за алогична, равносилна на бягство, на измяна...като недостоен акт на неуважение не само към конкретно гласувалите, но и към всички поданици, към цялата нация.

 С учредяването на Президентската структура се прекратява всяка възможност за поява и упражняване на групово управление по вертикалата, обикновено резултиращо в обща  безотговорност, не подлежаща на санкции. Докато решенията по хоризонталата, тези на Парламента, не могат да бъдат други, освен колективни. Това е така, защото те се считат за народни решения. Народът върви натам, накъдето сам си избира чрез своята парламентарна извадка. С една дума, демократичният ход на държавата се дирижира с колективни решения откъм хоризонталата и с еднолични откъм вертикалата. Даже трябва да поставим ударение – само с колективни откъм хоризонталата и само с еднолични откъм вертикалата.   

 Няколко думи за така наречените Президентска република и Парламентарна демокрация. Както дадохме да се разбере, сумарните функции на Правителството и Парламента представляват необходима и достатъчна управленска константа. Това означава, че двете институции са като скачени съдове – увеличаването на правителствените правомощия става за сметка на намаляване на тези на Парламента и обратно. 

От гледна точка теорията на демокрацията, Президентската република е по-правилното решение. При нея се получава лек превес на вертикалните функции с изтъкване на личностното начало. Тук всичко е решено в строг конституционен порядък. Политическата интрига около избора на Президент е ясна и точна, не зависеща от никакви предпоставки или нововъзникващи обстоятелства. Изключена е появата на правителствени вакууми, засечки, нужда от извънредни мерки и др. Това прави този тип управление по-опростено, по-динамично и повратливо в действията си. Но не рядко и с взети прибързани (впоследствие оказващи се грешни) решения. Прекалената вертикализация води до диктатура. Но в съвремието такива уклони са невъзможни. Демокрацията има механизми за тяхното предотвратяване.

 Парламентарната демокрация залага на превес на хоризонталните функции, с приоритет на колективните действия, с което се отдалечава от основните демократични маркировки. Този начин на работа принизява типичния императивен управленски стандарт, откъдето неговите последействия се получават значително усложнени, с много излишни ходове, недоразумения, тъпчене на място, скъпо струващо разтакаване и, съответно, с по-нисък коефициент на ефективност. Това прави Парламентарната демокрация по-мудна, по-инертна, по-бюрократична, но и често много по-предвидима и по-премислена в решенията си. Прекаленото хоризонтиране води до парализа, до застой. Но това също е само теоретична абстракция.

Общо взето, предимствата и плюсовете на Президентската република вземат връх над тези на Парламентарната демокрация. Първата – Американският модел (на САЩ) – плува почти по курса, диктуван от еднозначната посока на развитие на Всемира (развитие, пораждащо Обективна необходимост от всичко онова, което се случва). Втората – Европейският модел – се движи „на верев“ на въпросната Обективна необходимост. А родната млада демокрация, по ред причини, направо се мъчи срещу течението. 

Разбирането за демокрация, ерго, за демократичен обществен живот, включва  издигане на понятието за човешко равноправие на възможното най-високо ниво. Както показахме, природата осигурява на индивидите единствено еднаквия за всички обективен пакет права по рождение, след което ги оставя, дето има дума, на произвола на съдбата, т.е. без по-нататък да следи за техен живот в равностойни условия. Именно в този проблемен пункт демокрацията се намесва с нанасяне на решаваща корекция в посока на запазване на равнопоставеността и в житейския път на човека. Съответно, извежда равноправието на висотата на днешния най-хуманен цивилизационен модел. Става въпрос за следното:

Знаем, в суровата природа борбите са обичайно неравностойни и често животозастрашаващи. Демокрацията, и особено тази на 21 век, е призвана да извърши генерална промяна в този природен стереотип, а именно: Издигайки човеколюбието в степен на висш идеал, демокрацията има предопределението, а оттам и задачата, да претрансформира първосигналните жестоки сблъсъци в честни, смислени състезания. Сиреч, противопоставянето, като основен принцип и двигател на прогреса, се запазва. Само че вече в очовечен, просветен вид – в порядък на равенство и справедливост за всички участници.

 В условията на демокрация точно такова състезание би следвало да представлява и самата политическа игра. Състезаващите се на равна нога индивиди, излъчвайки цялата гама политически виждания, в крайна сметка, съгласно Принципа на противоположност, ще очертаят единствени две противостоящи тенденции – примерно, от крайно лява ориентация, до крайно дясна такава, с включване на всички нюанси в този обсег (естествената диполна система). При това броят на гледищата ще е толкова голям, че вероятността, в някой момент всичките да се окажат тъждествени, е изключена. Споменахме, че такова уеднаквяване може да бъде наложено само по силов начин, както при комунистическата идеология.

 Направените до тук уточнявания по демократичните органи за управление на държавата и спецификата на тяхното взаимодействие ни изправят пред един кардинален политически проблем. Както всеки навярно е забелязал, при демократичното обществено устройство винаги говорим само и единствено за човешки единици, за изява на индивидуалности, за лични права, за индивиди, ставащи притежатели на общите права Б в резултат на избори. Натам върви развитието на демокрацията. Това е нейното бъдеще, поради простия факт, че колективни права не съществуват. Има отнемане на лични права А в името на групови цели, което положение би било правдиво само при форсмажорни обстоятелства – войни, природни бедствия, широкообхватни зарази и т.н.

Така на преден план излиза въпросът за целесъобразността на политическите партии. Идеи от този род не са новост. Етимологията на политическото сдружаване идва от времената на „дивото зове“. Казано най-общо и най-кратко, в природата хоризонталните нива се заемат от отделните видове, а вертикалата представлява подреждането им според хранителната верига. При това, всеки вид е принуден, като насъщна необходимост, да води битки в три направления: Срещу долните нива за изхранване. Срещу себеподобните, на собственото ниво, за територия и доминация. Срещу горните нива за самосъхранение. Тези борби провокират, при ниско стоящите видове (тревопасните), отбранителна стадна организация, а при по-горните от тях (хищниците) – събиране в глутници. Втората тактика, безспорно, е начин както за ефективна съпротива, така и за успешни завоевания.

Човекът, знаем, е на върха на хранителната верига. Това обстоятелство  предполага организацията му да е тип „глутница“, способна да действа и в трите направления. Но от върховата му позиция произтичат някои особености. Първо, над него няма други нива, с които да води битки за оцеляване (извън земните са митология). Второ, той вече не влиза в стълкновения с долните нива за набавяне на храна – тази необходимост постепенно отмира с организирането на хранително стопанство. Следователно, като наследство от онези тъмни времена, до наши дни се запазва само функцията на влизане в хоризонталните сблъсъци за територия и доминация. Без да вземаме предвид междудържавните отношения, в рамките на самата държава това са много добре познатите ни политически борби за обществени и властови територии и доминации. 

 Така вече започна да прозира потеклото и същностната характеристика на политическите партии. От самата си поява, и особено след класовото разслояване, именно те са човешките сдружавания, досущ с цели и поведение, покриващи се от понятието „глутница“ (оставяме настрана групировките в света на престъпността). При това положение, ако някой твърди, че те са форма на демократични обществени отношения, на политически плурализъм, значи няма ни най-малко понятие от смисъла на демокрацията. Тук ще покажем изцяло недемократичната същност на този вид организации, абсолютната им несъвместимост и противопоказност с демократичните норми.

Нека бъдем пределно ясни. Политическите партии водят началото си от съюзяванията в дивата природа за постигане на надмощие и господство чрез борби „на живот и смърт“ – борби неравни и без ограничения в похватите. Всичко това, казахме, демокрацията трябва да преобразува в състезания, чиито принципи са равнопоставеността и строгите правила на протичане, даващи възможност за рефериране и оценка. В този смисъл, демокрацията, отстранявайки дивото от заобикалящата човека реалност, превръща последната в преработена, по-продуктивна и изчистена откъм злосторни замърсители среда за живот. Демокрацията е опитомена, облагородена природа, освободена от ниските страсти, насочена към разума. 

 Тази нова житейска философия и платформа осигурява еднаква закрила за всяко човешко същество, с предоставени еднакви възможности да се състезава във всяко желано направление, с гарантирани навсякъде съответни състезателни стереотипи и с контрол за тяхното спазване. Тоест, предишният примитивизъм, с опити за физическо унищожаване на противника, сега е заменен със състезателен дух  и високо нравствена етика.                

 Именно в това безподобно досега извисяване на човешката личност, именно в тази възможно най-справедлива обществена постройка, политическите партии внасят тежки правни (и всякакви други) изкривявания. За да не бъдем голословни, ще посочим част от присъщото им увреждане на демократичния организъм, както следва:

– Политическите партии представляват формирования, основани върху своя твърда идеология. Организационно се опират на устави и набор от правила за функциониране. В този смисъл, те са нещо като самоуправляващи се общности, разпокъсващи голямата общност на държавата. Отделни власти, които, в преследване на своите цели и амбиции, са с настройки ожесточено да се конфронтират по всевъзможни поводи, впрягайки енергията на членските си маси всяка в своята предначертана посока. Това е антидемокрация.

– Предназначението на този вид съюзяване е да се постигне многократно мултиплициране на силите за завоюване на колкото е възможно по-голяма политическа територия.Това е антидемокрация.                                                    

– В стремежа си за доминиране партиите се изграждат като различни по мащаб ударни команди, целящи и борещи се да се разпореждат с държавата. Оттук тръгват неспирни кавги, ръмжене и зъбене помежду им. Това е антидемокрация.

 – Основните им усилия обаче са насочени срещу действащата управленска вертикала, в опити да я разклатят и съборят. Затова, противно на разумното държавническо мислене, за тях е добре дошло властта да е хилава и лесна за сваляне. Това е антидемокрация.

– От друга страна, партиите би следвало да са елементи от обществената хоризонтала. Но партийният формат, пораждайки всевъзможни неравенства, направо обезобразява хоризонталните принципи. Това е антидемокрация

– Наличието на партийни ръководства говори за въведена вътрепартийна подчиненост. За да бъде поддържана такава, лидерите на партиите, а и по-долните ръководни функционери, трябва да са облечени в известни права. Последните няма от къде да дойдат, освен да се вземат от личните права от група А на членовете. В резултат водачите излизат пред строя с изявления и действия, а редиците зад тях, съгласни-несъгласни, мълчат в подчинение на партийните насоки и решения. Индивидуалността, различието, свободното волеизявление се явяват силно ограничени. Това е антидемокрация.

 – Освен от права, партийните ръководства се нуждаят и от средства за обезпечаване на партийната дейност. Най-логично е да се самоиздържат, да си ги набавят единствено от членски вноски. На практика обаче ангажират държавата, т.е. искат цялото общество да плаща за тяхното съществуване. По въпроса са склонни и на нерегламентирани доходи, включително от операции и услуги със съмнителна законност. Това е антидемокрация.

 – Това, че партиите посягат на личните права на своите съратници, се смята за напълно в реда на нещата. Самите редови партийни деятели не проявяват недоволство, не роптаят срещу ограничените си свободи. Навярно защото партийното членство отнема, но и дава. Води до особен вид допълнителна, извън държавна закрила (партиен протекционизъм), с нейните ред привилегии и потенциал за материални облаги. Това е антидемокрация.

– Партиите фрагментират обществото на неравностойни, антагонистично настроени маси хора. Възниква и въпросът за безпартийните граждани, които са неговият гръбнак. Тяхната правна равностойност с партийните членове става практически неосъществима (защото „по партийна линия се стига далеко“). Това е антидемокрация. 

 – Партиите изопачават идеята за излъчване на народно представителство. Вместо истински представители на кръгове от народа, на избирателите се предлагат нагласени партийни листи, главно с партийни бойци и любимци, често далечни и непознати на гласуващите за тях хора. Така се отива към непряк израз на народната воля – народното представителство се явява  преоформено (подменено) в партийно представителство, с характерното за него послущно изпълняване на партийните нареждания. Това е антидемокрация.

– Установеното партийно или коалиционно мнозинство в Парламента повишава тежестта на гласовете на своя състав, обезсилвайки напълно тези на малцинството. В други случаи се получава така, че гласовете на маргинална партийна група се оказват от решаващо значение, т.е. стават по-важни от гласовете на всички останали. Това е антидемокрация.

 – Партиите превръщат парламентарната институция в място на пристрастия и разпределяне на силите, нерядко предизвикващи управленски кризи. Разделеното на твърдо фиксирани партийни сектори парламентарно пространство провокира какви ли не явни и неявни сметки и спекулации, както и задкулисни действия. Това е антидемокрация.

 – Също толкова остро стои и практиката със създаването на коалиции (благозвучно наречени партньорства, но по същество политически сделки), тъй като те не са нищо различно от срамна политико-икономическа търговия на принципа „даване на власт или облаги в замяна на подкрепа“, в която често виждаме да се съюзяват дори върли противници. Това е антидемокрация.

– Партийната система прави възможно етническото политическо обособяване, с всичките негови, станали пословични през годините, негативни последствия. Това е антидемокрация.

 – Партийната система допуска упражняването на партиен контрол над повсеместния обществен живот чрез низовите партийни организации, младежките им подразделения, окръжниге и общински партийни координатори, партийно обвързаните кметове и др. Това е антидемокрация.

 – Партийната система налага практиката на квотите във важни сегменти и дейности на обществото, в подразделенията на паралелните власти и др. Така се създават зависимости, често ползвани и за разни нерегламентирани цели. Това е антидемокрация.

 – Стремежът на партиите към властта е повече неконтролирано боричкане, сбиване, война, отколкото състезание. Защото един срещу друг се изправят отбори с неравен брой играчи, при което се получава тривиалното количествено надмощие. Така че, не побеждава, както е редно, по-силният, по-качественият отбор. Това е антидемокрация.

Да не изреждаме повече. Тези и още, и още забележки са съвсем очевидни. Политическото сдружаване в партии води до застрашителни (а понякога и престъпни) асиметрии в обществения живот. Партиите превръщат политикага в арена на ръкопашен бой, стремейки се да въвлекат в него колкото се може повече участници. Крайно време е да се осъзнае, че този вид организации са опасно нещо. От тях човечеството не е видяло нищо добро. Обратно, винаги са причинявали и стоварвали на плещите му огромни беди и изпитания. 

На тази тема не трябва да има никакви заблуждения. Както ясно показахме, в своята съкровена същност, истинската демокрация е благоразумно видоизменена, във висша степен култивирана зона на пребиваване на човека. В този смисъл,  демократичната цивилизационна и ценностна платформа, на какъвто и етап на развитие да се намира, по никакъв начин не може да се съвмести с вечно „гледащите на кръв“ политически партии. Съвременното виждане, че те са неразделна част от нейната същност, е предразсъдък, огромна самоизмама. Не бива да оставяме хищният животински инстинкт да продължава на воля да вилнее сред най-хуманно преобразените и усъвършенствани обществени отношения. 

Всъщност, това, което демокрацията строи, партиите го рушат. По-ненормално съчетание няма накъде. Необузданите партийни ежби, и какви ли не действия от арсенала на срамните похвати, не дават на обществото нито минута покой – факт, с въздействие на тежко бреме, от което можем и трябва час по-скоро да се отървем. Партиите са оскърбление за демокрацията, за културно и интелектуално израсналия човек.

 В демократичното общество всеки гражданин е с пълна гаранция за индивидуална физическа и правна защита. Налице е всестранно осигурено равноправие. Колективната отбрана вече не е необходима, отпада като мотив. А колективното нападение е извратена практика от миналото, недопустима за съвременните демократични обществени порядки. Няма съмнение, че липсват предпоставки за упражняване на масирана групова воля и сила, което положение прави излишно политическото сдружаване.

След като установихме, че политиката се свежда до две противоположни тенденции, посочените нередности, както всеки може да прецени, могат да се поправят по един единствен начин: Като се организира състезание не между неравностойните партийни отбори, а между равнопоставени личности. Тоест, равен старт се гарантира само при изцяло мажоритарна надпревара (която, знаем, се води за спечелване на колкото е възможно по-голяма обществена подкрепа, като е застъпен целият спектър от обществено-политически гледни точки).

Демокрацията изисква политиката да се превърне в поле за изява на индивидуални възгледи и убеждения – да стане дело на личности, а не на партии. В политиката и управлението, както навсякъде в живота, способните и силни характери оставят свой почерк, а слабаците, извън колектива, никакви ги няма.

Съобразно много добре известните ни изборни позиции на Държавното управление – тези на Народните представители по хоризонталата и на Ръководителя на Правителството по вертикалата,– очевидно става въпрос за два типа изцяло мажоритарни изборни технологии, които могат да се провеждат поотделно или обединени в един изборен процес.  

Изборите за Народни представители, както подсказва самото наименование, следва да покриват равномерно населението на страната. Примерно, с излъчване на представителство – по 4-5 независими избраници – за всяка от областите или чрез райониране на територията, така че да имаме по 1 пратеник на избирателен район. Това означава, че дадена област или район ще избира измежду своите местни кандидати, без да има отношение към избора на другите (подобна уредба е била застъпена и навремето на Оборище). Така в Парламента ще влязат истински Народни пълномощници, нямащи връзка с вертикалната Изпълнителна власт, при което ще се формират временни, плаващи противоборства на възгледи и убеждения, в зависимост от конкретните гласувани решения. Тоест, надделяващото мнозинство единомишленици ще бъде различно конфигурирано във всеки отделен случай.

При тези обстоятелства, в обикновеното право на глас съвсем коректно се намесва принципът на уседналост. Като регулатор от особена важност, той трябва да бъде прецизиран и с много строги санкции при нарушаване, както се полага за незачитане на Конституционен закон. Трябва да се изкорени днешната грозна практика на хиляди приходящи гласоподаватели, която преиначава, фалшифицира реалната местна картина и, фактически, нагло манипулира изборните резултати (характерно партийно дело).  

Що се отнася до изборите за Ръководител на Правителството, там нещата са съвсем ясни и прилежно отработени. Гласува се на държавно ниво. От значение са и предложената обща политическа концепция, и конкретна програмна реализация. На крайния резултат не малко влияние оказва и личния чар и обаяние на кандидата. Победителят в честното състезание запазва титлата си до следващия цикъл. Тя не може да му се отнеме административно. Спечелената алфа позиция се признава и страстите се укротяват. По обективна необходимост следва управленски колебателен процес с леви и десни решения, но с превес на тези, които са близки до убежденията на избрания за Главен уредник на вертикалата. Няма съмнение, че той ще извършва и грешките-отклонения, без които процесът не би могъл да напредва.

Такава, като най-общи принципи, е философията, а отчасти и правната страна, на обществената форма на живот, наречена „Демокрация“. Разбира се, това е само една идейна скелетна конструкция. Въпрос на време и опит е нейното теоретично и практическо уплътняване и усъвършенстване.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2021 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2021)




Гласувай:
1
1



1. emi1ts - Интересно!
23.04 11:15
Интересно!Благодаря Ви!
Хубав ден!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: alniko
Категория: Технологии
Прочетен: 190122
Постинги: 113
Коментари: 113
Гласове: 64
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930