И през ум не му бе минало дори най-елементарното – че Принципът на определеност, според който обектите, явленията и процесите са качествено и количествено определени и затова познаваеми, отрича Принципа на относителност-неопределеност, вещаещ непознаваемост, а при опит за някакви съждения, водещ до известните безсмислици, наричани парадокси. Това е най-малкото, което би трябвало да щракне в главата му. За кой ли път обръщам внимание, че при относителност-неопределеност липсват познавателни възможности.  Получените конкретни резултати в релативизма явно се дължат на скрито ползване на определености.

 По отношение на категориите „определеност“ и „неопределеност“ в теоретичното физициране цари пълна бъркотия. Това важи не само за релативизма, но и за квантовата механика. Тук виждаме да се подвизават частици без маса, фундаментални константи (Гравитационната, Планковата) с неясна физическа същност и др. Наличието на подобни елементи на неопределеност говорят за нередности във физиката.

 За споменатия рецензент Принципът на определеност (на противоположност) няма общо с физическите реалности и, от гледна точка на физиката, представлява непродуктивно философско умозрение. Това виждане и отношение владее целия физически социум. В основата му стои незнанието, откъдето и незачитането на общодисциплинарните научни стойности за природата на нещата.

В интерес на истината, и философите не са съвсем наясно с най-общата законност на една съвременна философия на природната даденост, бъркайки я с умозренията от древността и средновековието, наречени „натурфилософия“, на които се гледа с пренебрежение. Например в 2010г списание „NotaBene“ публикува статията ми „Философски аспекти на човешката екстеросегивност“ (http://www.notabene-bg.org/read.php?id=168), като от доклада на рецензента се вижда как механично копира изложението, без да е успял да вникне в редица съществени моменти. 

 Нееднократно съм обяснявал колебателния характер на  Познавателния процес, в чиито ход физиката е основен участник. Тя обаче е в тотално неведение по въпроса. Макар по различни поводи да съм изяснявал този феномен, нека отново представя неговата двойственост. Най-мащабната линия на колебание на Познанието се чертае от движението му, от една страна, между противоположностите определеност-неопределеност, а от друга, от изследването на природните закономерности ту откъм страната на частното знание, това за единичните неща, ту откъм общия техен същностен генезис (при известно натрупване на единични знания, процесът прескача в противоположния сектор на обобщенията). Пример за точно такова научно развитие – отиване в общото, с неговите невероятни възможности за научен напредък – представлява създаването на таблицата на химичните елементи, чиито широколентов ефект върху нашето знание е безспорен. 

 Днес обаче комплексният подход среща яростната съпротива на неразбиращите, тясно профилирани умове на физиците. Те го смятат за псевдонаучен, оставайки слепи за факта, че тяхното специализирано знание от век насам боксува, отклонило се далеч от здравата почва на разумността. В тази връзка нека допълня, че човешката познавателна дейност се осъществява в три характерни етапа на конкретизация на знанието за Обективната реалност, а именно: Първи, откривателски – начален. Втори, изследователски – утвърдителен. И трети, изясняващ причинно-следствените обвързаности – обобщителен. За сведение, много важният последен етап не се поддава на реализиране от оперативната частнонаучна дейност. За неговото постигане е нужно да се отиде към свързващата линия на общото, която, чрез самото си съществуване, се намесва с положителен ефект и в първите два етапа. В същото време, едно трябва да е пределно ясно. Съгласно Принципа на противоположност, никакви противни страни или състояния не бива да се абсолютизират, тъй като те функционират в единство. 

 За демонстрирането на всички тези императивни положения ще предложа два примера от областта на действието на човешката сетивност, която, знаем, е сътворена такава, каквато е, от самата Природа, т.е. е нагодена в този си вид така, че външната за съзнанието реалност да може чрез нея като в огледало да намери своето точно отражение. Това, както всеки се досеща, е необходимо за ориентацията и оцеляването на живия организъм в заобикалящата го действителност. В крайна сметка, по този начин търся да намеря и решение на спекулата около истинността на картината, която нашите сетива дават за заобикалящия ни Свят, съответно, около верността на нашето познание за него. За целта ще насоча вниманието върху начина на сетивно възприемане и отразяване от човешкия организъм на една материална и една нематериална (идеална) реалности.

 В първия случай нека окото да визира даден материален обект. Интересува ни как протича самото негово виждане (тук процесите са много сложни, поради което се налага да ги представя само в техния принципен вид). В дъното на окото се намира ретината с над 120-130 милиона сетивни клетки, превръщащи светлинните дразнения в нервни импулси. Най-чувствителната централна част на ретината с диаметър около 3-5 мм се нарича макула (жълтото петно). От своя страна, макулата има зона на изострено зрение – фовея, с диаметър около 1,5 мм. А участъкът на фовеята с диаметър около 0,35 мм, наречен фовеола или зрителна трапчинка, притежава най-високата резолюция (приблизително 600МP). В нея е и фокусът, при което можем да си представим с каква прецизност нашето централно зрение регистрира попадащия в неговия обсег светлинновълнов поток. В случая обаче ме интересува принципната функционалната схема на действие на очната рецепция, включително механизма на работа на преобладаващите клетки тип „пръчици“ на ретината. 

 Окото работи последователно ту с едната половина на огледалото на ретината (съответно, на макулата), ту с другата. Механизмът е изключително сложен. Нейните пръчковидни сетивни клетки съдържат химическото вещество родопсин, което търпи преобразувания между свои две противоположни форми – цис-ретинал, която е стабилна на тъмно и нестабилна на светло, и транс-ретинал, която обратно, е нестабилна на тъмно и стабилна на светло (другият тип клетки, характерен за макулата, са с форма на конусчета, съдържащи йодопсин; тяхното проучване е все още твърде слабо).

 При това положение, когато клетките на едната половина от ретината бъдат осветени, нестабилната на светло цис-форма започва да се разпада. Следват серия реакции на фотоизомеризация, в които родопсинът преминава през ред свои нестабилни състояния. Именно това претрансформиране причинява подаване на съответни нервни импулси към мозъка, осъществяващи виждане на обекта.

 Последната преобразуваща реакция обаче достига до стабилната на светло транс-форма на родопсина и виждането се прекратява. Тогава очната ябълка извършва преместване, така че отработилата част от ретината отива на тъмно, а се осветява другата, идващата от тъмното поле свежа половина. С този ход виждането се възобновява по описаната схема на активиране на разпадните реакции. В същото време, в попадналата на тъмно, един вид, изразходвана половина на ретината, нестабилната при това условие транс-форма директно се рециклира до началното, стабилно на тъмно състояние цис-ретинал. Изнесените данни и описаната физиология на окото могат да се намерят навсякъде в специализираната литература. Всичко това е сравнително добре изучено и мога спокойно да се облегна на него. 

 Сиреч, виждането се осъществява в следните работни фази:

t₁ - период на виждане с лявата половина. 

t₂ - период на преместване, съответно, на невиждане, на слепота. 

t₃ - период на виждане с дясната половина.    

 Или, реално погледнато, окото инициира създаването в мозъка на, да го наречем, ляв и десен образ на визирания обект (представлява процес на поява на образа, изкристализирането му до най-високо качество – момент на края на отклоняването, с последващо избледняване и изчезване), разделени от тъмния сегмент на липсата на образ. Но ние не усещаме тази прекъснатост, понеже описаната право-възвратна процедура (ляво-дясно отклонение) протича с огромна скорост…за една секунда окото извършва около 150 размени между двата участъка на ретината. Изрично подчертавам, че празният откъм образ времеинтервал t₂ е неотстраним, няма как да се премахне, да се сведе до нула. Той е зона на нечувствителност на окото.

 Ще добавя още един детайл. Поради много високата скорост на протичане на процесите, родопсинът в клетките сякаш се замърсява – не може да достигне абсолютното си рециклиране и в мозъка се пренасят следи от предни виждания. Това обстоятелство води до постепенно влошаване качеството на възприемане на обекта, до замъгляване на неговия образ. Този проблем се разрешава чрез мигането на клепачите (което има и други няколко предназначения). В момента на мигане цялата ретина остава на тъмно за период, десетки пъти по-дълъг от работните времена t₁=t₃, така че родопсинът се възстановява стопроцентово, изчиства се до идеалното си изходно състояние.

 От физиологична гледна точка описаният механизъм на действие на окото се обяснява с очевидната нужда от постоянно възобновяване (от рециклиране) на фотоактивното вещество родопсин. Но има и по-общо разбиране, представляващо интерес за нас, на което ще се спра по-нататък (навсякъде прозира действието на Принципа на противоположност). 

 Следващият пример е този с поддържането на изправената стойка на тялото от вестибуларния апарат (на принципа на отвеса). За целта същият се ориентира по идеалната линия на гравитационната вертикала (разглеждал съм случая по други поводи, със съответното ударение върху изводите). Експерименталните данни сочат, че, всъщност, тялото  не стои неподвижно, изравнено с идеалното вертикално положение, а неусетно за нас се люлее "напред-назад" около него. Причината за това поведение е следната (тук не е необходимо запознаване с принципното устройство и начина на функциониране на вестибуларния апарат): Когато вестибуларният апарат усети отклонение от вертикалата, да речем, залитане напред, той веднага изпраща сигнал за това към мозъка. Мозъкът активира определените за целта мускули и започва рефлексно обратно връщане на тялото. Идва моментът, в който то се изравнява с вертикалата. Вестибуларният апарат обаче не реагира, остава пасивен. Съответно, без подадена му информация, мозъкът бездейства. Така че няма никакъв начин тялото да бъде задържано в това идеално положение. И то подминава вертикалата в отклоняване назад. Едва тогава вестибуларният апарат, усетил новото отклонение, алармира мозъка. Следва команда за обратна посока на действие, при което вертикалата отново бива подмината в отклонение напред и т.н. низ от неспирно повтарящи се клатушкания "напред-назад". 

 Както и в случая с действието на окото, това циклично движение има своето физиологично обяснение: Вестибуларният апарат е така устроен, че около вертикалата става нечувствителен. Този негов „недъг“ по никакъв начин не може да се избегне, не подлежи на корекции. Респективно, способността му да усеща силовата линия на гравитацията се губи в зоната на изравняване с нея. Такова е частнонаучното обяснение. Подобно на окото обаче, и тук общото разбиране е къде-къде по-съществено и интригуващо. 

 Няма да е излишно още да подчертая, че, тъй като и трептящото око, и клатушкащото се тяло извършват възвратно-постъпателни движения, то при тях неминуемо са налице всички  периоди, характерни за физическото махало: забавяне на движението и спиране в положението на крайно отклонение, след което ускорително поемане в обратната посока, преминаване с максимална скорост през средната (равновесната) точка, а после пак забавяне и спиране в обратното крайно отклонение и т.н. безкрайно повтаряне на този един и същ цикъл. Въпросната тъждественост позволява уеднаквяване на изводите за всички процеси, предвид техния колебателен характер. 

 В дълбочина, описаните два примера се сливат в една обща законова платформа, позволяваща да изведем на преден план интересуващите ни няколко неоспорими заключения:

 В заобикалящата ни действителност всеки отделен обект, явление и процес съществуват в един единствен определен вид, който се явява абсолютната истина за тях. Но човешките сетива не са в състояние директно да я усетят и отразят, защото те работят на Принципа на противоположност, са устроени да усещат само разлики, действат само в условия на противопоставяне (обонянието усеща отклоненията от безмириса на въздуха, но не и самия въздух; вкусовите рецептори не усещат вкуса на слюнката, но усещат отклоненията от него; слуховите възприятия възникват само при вибрации навън-навътре на тъпанчевата мембрана, а при нейно равновесно положение изчезват; термалните рецептори не усещат телесната температура, а усещат само разликите от нея). При отклоняване от абсолютната истина усещанията са най силни и контрастни, а при изравняване с нея се прекратяват. Тоест, абсолютната истина съществува като обективна качествено-количествена определеност, но тя е недостижима за нашата сетивност и, значи, е принципно непознаваема. Както много пъти показах, абсолютната истина е една единствена. Тезата за многото истини е нелепа. Многото истини във всеки конкретен случай, всъщност, са различни мнения, леви и десни отклонения от абсолютната истина за случая.

 Както се видя, сетивата ни възприемат даден обект или явление субективно, не в абсолютния им вид, а с приближение до него. Този субективизъм обаче не протича в произволен порядък, а се реализира по един единствен, строго регламентиран от Принципа на противоположност начин – чез обхващане на абсолютната истина между две нейни противоположни отражения. Или копието, което човешките сетива изработват за абсолютната истина, е с отклонения (несъответствия) от нея, които обаче са пренебрежимо малки. То представлява границата на нашите възможности за познавателно възпроизвеждане на Обективната реалност. Както се разбра, тази граница се позиционира максимално близо до абсолютната истина. Именно на това основание казваме, че опознаваме външната действителност с необходимата и достатъчна точност. Опознаваме я като количествената и качествена определеност, която тя представлява.

 Мисленето в тази законова рамка, респективно, Познанието чрез противопоставяне, макар и с показания непреодолим момент на неопределеност, се дефинира като „логично“ и „здраворазумно“. Нагледно се  видя, че сетивата отобразяват с достатъчна истинност наличните външни количествено-качествени определености. Така че тук няма място за парадокси или каквито и да е подобни необясними чудатости (господа физиците, както и безропотно съгласяващите се с тях философи, трабва най-сетне да проумеят, че здравият разум не е "куп предразсъдъци", а най-непосредствено олицетворение на първичната природна законност).  .

 Сега да изясня как недостижимостта на абсолютната истина е свързана с невъзможността за делимост на материята до безкрайност. За целта ще покажа с каква максимална точност мога да определя абсцисата на дадена точка А. Тъй като точността на измерванията се повишава с използването на специализирани инструменти и уреди, то веднага мога да предвидя следните две логични пэстановки:

 Първата третира въпроса при положение, че материята е делима до безкрайност. Тогава щях да съм в състояние да изготвя инструмент, чиито две мерни рамена са с върхове, подострени до степен на безразмерни точки. С такъв инструмент, забивайки единия връх в началото О на координатната система, а другия в избраната точка А върху оста Х, очевидно бих могъл да извърша измерването с абсолютна точност, респективно, бих могъл безпроблемно да постигна абсолютната истина за координатата (х)_А (за разстоянието ОА). Видно е обаче, че едно такова изравняване на измерването с абсолютната истина не оставя място за противоположности, т.е. противоречи на законовия устройствен фундамент на Природата. Следователно, този вариант следва да отпадне като нереалистичен, излизащ извън рамките на Принципа на противоположност (игнориращ неговите основополагащи ограничения-забрани).

 Втората постановка третира въпроса при положение, че материята не е делима до безкрайност. Тогава щях да съм в състояние да изготвя инструмент, чиито две мерни рамена са с върхове, подострени до някакъв минимален диаметър d_min , който бележи краят на възможността за делене. Такъв инструмент, стъпил върху точка О и точка А, дава за абсцисата (х) безброй стойности, заключени между максимално възможния размер х_А + d_min и минимално възможния размер х_А - d_min . Именно това е реалната картина на измерването. В нея абсолютната истина (х_А) се намира някъде между границите на допуска (+ d_min) и (- d_min). Съответно, недостижимостта на абсолютната истина произтича от невъзможността за делене на материята до безкрайност. Или, може да се каже, че забраната за достигане до абсолютната истина е и забрана за делимост на материята до безкрайност. 

 На практика, в машиностроенето всеки размер се дава с номинал – желаната абсолютна стойност, плюс-минус допустимите отклонения от номинала (допуск) или неизбежния момент на неопределеност. Въпреки последния обаче, няма съмнение, че машинните детайли се получават в достатъчна степен качествено и количествено определени, че да работят съвместно и изпълняват предназначението си. 

 В светлината на изложените факти, доказателства и заключения по определеността на Обективната реалност, Специалната теория на относителността не само че не буди възхищение, а тъкмо напротив – ясно проличава, че е построена неправилно, в разрез с природната законност. Още във встъплението нейният автор вкарва в употреба основни понятия, без да счита за нужно да ги охарактеризира (да ги определи) като предполагаемо съдържание и свойства. Умът е силно затруднен да възприеме какво е „светлина“, какво е „пустота“, как „светлината се разпространява в пустота“ и други разни неопределености. Такива безформени мисловни флуктуации са могли да минат за наука в 1905г, но не и днес. В наше време всичко това подлежи на критика и отхвърляне при конфликт с логиката, респективно, с общата законова основа. А подобни недомислени положения са заложени в самите основания на Теорията. За внасяне на повече яснота се налага да цитирам дословно източника (А. Айнщайн – КЪМ ЕЛЕКТРОДИНАМИКАТА НА ДВИЖЕЩИ СЕ ТЕЛА – http://path-2.narod.ru/02/03/kedt.pdf ). Ще си позволя само да променя система (k) на К" с параметри x", y", z" и t" и скоростта на светлината от (V) на (с) (преводът е мой, а многоточията означават пропуснат несъществен текст).

 „§ 2. За относителността на дължините и времевите интервали

По-нататъшните съображения се опират на принципа на относителност и на принципа за постоянство на скоростта на светлината. Ще формулираме двата принципа по следния начин.

Законите, по които се изменя състоянието на физическите системи, не зависят от това, към коя от две координатни системи, движещи се относително една спрямо друга равномерно и праволинейно, тези изменения на състоянието се отнасят.

Всеки лъч светлина се движи в «покояща се» координатна система с определена скорост (с), независимо от това този лъч светлина от покоящо или движещо се тяло се изпуска.“

Това са прословутите два постулата на Теорията, приети от автора, а сетне и от цялата научна общност, априори, като стопроцентово сигурна физика (и логика), която затова не се нуждае от специални обосновки и доказателства. Но така ли е в действителност?

Ще започна с фрапантната дефиниция на Втория постулат. Тя натрапва на разума внушението, че във всяка, движещи се с произволна скорост, инерциална координатна система светлинният сигнал изминава разстоянието от избрана точка А (където са източникът на светлина, наблюдателят и измерващият часовник),  до избрана точка Б (огледалото) за време t_АБ , точно равно на времето t_БА за връщане обратно от точка Б в точка А. Това означава, че във всяка такава система и за всяка точка сигналът постига абсолютна  определеност на разстоянието АБ и времето за изминаването му, поради своята постоянна скорост с=const. С една дума, Вторият постулат ни уверява, че във всички, движещи се с различни скорости, системи светлинният сигнал стъпва на абсолютната истина, позволявайки по този начин синхронизиране на разноместните часовници. 

Вече знаем обаче, че това положение е изцяло несъстоятелно. То би било изпълнимо само ако светлинният сигнал се движи синхронно едновременно с всички системи (ако началата на всички системи са център на една и съща светлинна вълна), което едно, че няма как да стане, и второ, противоречи на изискването сигналът да се движи независимо от движението на системите. Изобщо виждаме, че абсурдното достигане на абсолютната истина води до какви ли не изопачения на действителността.

В случая Принципът на противоположност повелява в движещите се системи разстоянието и времето на отиване (х_АБ , t_АБ) да са различни от разстоянието и времето за връщане (х_БА , t_БА) . Но поради огромната скорост на светлината, тази разлика ще бъде  пренебрежимо малка. Именно в нея се намира недостижимата абсолютна истина за изминатото от сигнала разстояние АБ и за времето на отиване t_АБ . Неизбежното и неотменимо наличие на въпросната разлика регламентира измерване на приблизителна скорост на светлината в една посока (измерване с два разноместни часовника). А по затворения контур отиване-връщане (измерване с един часовник) се мери средната скорост на сигнала, чиято стойност винаги е (с). Тези положения автоматично отхвърлят идеята за синхронизиране на часовници.

Тотално неразбиране на въпроса „определеност-неопределеност“ цари и при Първия постулат. Както се вижда от дефиницията, авторът го отнася към „….две координатни системи, движещи се относително една спрямо друга равномерно и праволинейно….“. Но трябва да уточним нещо много важно: За да ни запознае с точно този начин на движение на системите, за да се добере до такова ясно тяхно представяне, изобщо, за да стигне до това отчетливо познание, той е заел позиция в някаква неподвижна система. Създадената по този начин противоположност „покой-движение“ генерира определеността, а от там и картинността, нагледността, която идва от описанието-дефиниция на Първи постулат.

Няма съмнение, че двете системи се явяват неразличими, относителни помежду си (без значение дали се движат една срещу друга или една до друга) и определени спрямо неподвижния наблюдател. А щом сами по себе си са в отношение на тъждественост, на неопределеност, между тях не може да има никаква математика. Те представляват едно, тъждествено само на себе си. Докато математиката се появява там, където има различия, съответно, където нещата са определени едното чрез другото. Нейното предназначение именно е, чрез сравняване (за което е нужно подравняване на величините към някаква база – нужно е уравняване или уравнение), да търси и намира в какво конкретно се състои дадена разлика и каква точно е нейната стойност. След като вече знаем всичко това, да направим оценка на следващите стъпки на Специалната теория, отново с цитати от нея. 

„§ 1. Определяне на едновременност

Нека е дадена координатна система, в която са справедливи уравненията на Нютоновата механика. За отличаване от въвежданите по-късно координатни системи и за уточняване на терминологията да назовем тази координатна система „покояща се“. 

Разбирате ли накъде ни повлича авторът на Теорията, каква коварна пързалка ни подготвя? Според неговите представи, фактическата относителност-неразличимост на двете системи с нищо няма да се промени, ако той се премести в една от тях и, понеже тя вече няма да се движи спрямо него, я нарече „покояща се“…значи фиктивно, само за удобство. Между другото ни уверява, че това обозначаване наужким ще ни дойде добре за „отличаване“ на тази система от другата движеща се и за „уточняване на терминологията“, така че е разумно да вкараме нещата именно в този разбираем порядък. 

И по-нататък, след всички тези уговаряния, цялата Теория вече бива построена върху противоположността (покояща се система)-(движеща се система), при което ние сме задължени да гледаме на това противостоене като на неистинско, задължени сме вътрешно да знаем, че системите са си относително движещи се по указания в дефиницията начин. Погледнете обаче реалната картина: В Първи постулат наблюдателят стои в неподвижна система и описва движението на две инерциални системи, които се явяват определени спрямо него, но относителни, неопределени помежду си. А сега стои в неподвижна система и описва движението на една инерциялна система, която се явява определена спрямо него. С други думи, авторът на Теорията иска от нас винаги да помним, че говорим за двете движещи се една спрямо друга тъждествени системи, нищо че след това той ще се позиционира в едната от тях, превръщайки я така в покояща се (нейното количество движение се прехвърля върху другата система чрез удвояване на скоростта й). Това е мисловна еквилибристика, нямаща равна до момента по своя манипулативен ефект. 

 Убеден във фиктивността на това различаване „покояща се-движеща се“ система, той изобщо няма идея, че така внася определеност между системите (при липса на различие,  няма определеност, няма познание). Не подозира, че, всъщност, съвсем реално променя цялата концепция на изложението. Обръща го от Теория на относителността в Теория на определеността. Заменя неопределеността на ситуацията, в която няма нищо за обработване, с продуктивната определеност на различаващите се системи. В резултат на тази нова физическа реалност математиката веднага се задейства и намира всеизвестните изрази (Лоренцовите трансформации), даващи различието между дължините и времената на двете системи. Сега авторът трябва да реши: Ако определеността „покой-движение“ между системите е фиктивна, то и математическите резултати от нея следва да се считат за фиктивни, недействителни, с което Принципът на относителност се съхранява. Но ако математическите резултати се приемат за действителни, то и определеността „покой-движение“ между системите следва да се счита за действителна (Принцип на определеност).

 И тук настава невъобразимо изопачаване на действителността. В пълно неведение по въпроса, в унисон със своите интуитивни умозрения, авторът решава, че противопоставянето „покой-движение“ (определеността „покой-движение“) между системите е фиктивно, но математическите резултати от това различие са действителни. За него нещата не стоят в смисъла на горното „или-или“. Затова, в абсолютен разрез с мисловните норми, той прави посочения микс от двете възможности. По-нататък работата продължава в този режим на принципна обърканост и довежда до смехотворни парадокси. Тъй като интерес представляват пространствените и времеви отнасяния между двете различаващи се системи, ще се спра на предложената в Теорията постановка:

  „§ 3. Теория на преобразуване на координатите и времето от покояща се система към система, равномерно и праволинейно движеща се относително първата

Нека.....са дадени две координатни системи..... Нека осите X на двете системи съвпадат..... Нека сега на координатното начало на една от тези системи К" се съобщи.....скорост v в направление на нарастващите значения на x на другата, покояща се система K.....На всеки набор значения x, y, z, t, които.....определят мястото и времето на събитие в покоящата се система, съответства набор значения x", y", z", t",  установяващи това събитие в система К", и сега е необходимо да се намерят система уравнения, свързващи тези величини."

Този абзац ни дава да разберем, че изходната покояща се система К разполага с напълно определени мащаби (метър К) и (секунда К). С тях са измерени напълно определени значения x, y, z и t, които напълно определят мястото и времето на дадено събитие в системата. Подобно стоят нещата и в движещата се система К". Можем да сме сигурни, че и в нея измерванията на дължини и времена се извършват с напълно определени мащаби (метър К") и (секунда К"). Това означава, че на напълно определените значения x, y, z и t на събитието в система К съответстват поддаващи се на най-обикновено, традиционно измерване напълно определени значения x", y", z" и t", които напълно определят това събитие и в система К". От всички тези определени величини не може да се получи неопределеност от типа на „неразделимо пространство-време“. Това заключение се доказва, като в трансформациите, на мястото на величините дължина и време, поставим техните напълно определени мащабни единици (многократно съм го показвал в предни статии). 

Следва продължението, с включване на светлинен сигнал: 
"Нека от началото на координатите на система К" в момент на времето t" се изпрати лъч светлина по оста X.....За лъча светлина.....имаме x"=с.t".....нека в момент на времето t=t"=0 от общото.....за двете системи начало на координатите се изпрати сферична вълна, която се разпространява в система K със скорост (с). Ако (x, y, z) е точка, в която тази вълна пристига, то.....имаме: x²+y²+z²=с²t². Преобразуваме.....с формулите за преобразуване; тогава ще получим: x"²+y"²+z"²=с²t"²."

Новите данни за системи К и К" са: Напълно определената скорост (с) на светлината (всъщност с_ср), откъдето и напълно определените законови отношения: x=с.t, x"=с.t", респективно, t=x/с, t"=x"/с. При това положение, връзката между напълно определените значения x, y, z и t, на даденото събитие в система К и напълно определените негови значения x", y", z" и t" в система К" не може да бъде друга, освен също напълно определена (определеностите генерират само определености). Но за преливащата от недоразумения Теория на относителността няма нищо забранено и невъзможно. За да стигне до търсената връзка между напълно определените параметри на системите, авторът развива времето t" на система К" като функция на координатите и времето x, y, z и t  на система К. В резултат получава заветните уравнения: x"=(x-v.t)/b ; y"=y ; z"=z ; t"=(t-v.x/c²)/b, където b=(1- v²/c²)^1/2 . При този техен вид нещата за пореден път излизат извън контрол. 

Понеже в горните връзки x" и t" се появяват като функция едновременно и на координатата x, и на времето t, се отива към становището, че наяве е излязъл нов феномен, че пространството и времето са обективно единна, неразделима субстанция, че времето е, своего рода, четвърто измерение и други такива. 

Всичко това са неопределености, откъдето и да ги погледне човек. Те говорят за нещо нередно, тъй като, както видяхме, в изходните данни, пространствените координати и времето са си отделни, разграничени величини, както в покоящата се система К, така и в движещата се система К" . Къде тогава е това „неразделимо преплетено пространство-време“? Повтарям, ако буквените означения се заместят със съответните мащаби и цифри, ще се види, че такова нещо не съществува. В крайна сметка, нали се решава задача със светлинен сигнал?! А светлинният сигнал, трябва отново и отново дебело да подчертая, е носител само и единствено на определености. По-конкретно, не трябва да забравяме, че същият внася в задачата, от една страна, постоянната скорост (с), а от друга, всеизвестните зависимости: x=с.t, x"=с.t", респективно, t=x/с, t"=x"/с . От тях следва: При t(t")=0 задължително ще е в сила и x(x")=0 – такова е естественото взаимоотнасяне между пространството и времето и то не може да се конституира по друг начин, освен противоестествено (самият факт, че Теорията на относителността нарушава и това просто правило, поставя под съмнение нейната идейност).

Следователно, свързващите изрази x"=(x-v.t)/b ; t"=(t-v.x/c²)/b не са решени докрай (затова позволяват математическа въртележка). И наистина, при извършване на съответните замествания в тях, се получават еднозначно определените съотношения: x"=N.x ; t"=N.t , съответно, x=x"/N ; t=t"/N , където N е число, зависещо от скоростта (v)… N=(1- v/c)^1/2/(1+ v/c)^1/2 . Тогава, щом в неподвижната система К фронтът на светлинната вълна е сферата x²+y²+z²=с²t² , то в движещата се система К" този общ фронт ще изглежда така: (x"/N)²+y"²+z"²=с²(t"/N)².

Сега няколко щриха и за почти мистичния математически извод за събиране на скорости. В него липсва нужната физическа яснота, което обстоятелство внася по въпроса момент на неопределеност, каквато е ситуацията и при самия светлинен сигнал. Затова първо ще кажа няколко думи за естеството на светлината и нейната скорост.

Скоростта на светлината е гранична не защото просто засега няма измерена по-висока или защото се получава такава като математически резултат. Причината е друга, чисто физическа. Светлината представлява колебателен процес, разпространяващ се във вид на сферична вълна в своя матерна среда – силовата материална субстанция, която наричаме полева материя (светят нейните трептящи частици). Тази материя е основата на Общо Вселенското пространство, е абсолютно неподвижната система К₀ , от която произтичат и спрямо която се движат всички тела-инерциални системи. По нейните производни образувания съдим, че е устроена на Принципа на противоположност, респективно, че се състои от еднакви двояки клетки – „материална неделима частица“ като ядро, с „идеална празнота“ около него (ядрото осцилира в празното без загуба на енергия, а силата на разтегнатото празно е неунищожима, е вечна). Всичко следващо възниква, се продуцира точно в същия ред на организация…всички структури, до галактиките включително като краен максимум, са с материална част, съсредоточена в ядрото и (почти) празна околност (например, околност при атомите са електроните, при Слънчевата система – планетите, при галактиките – звездите). Или, в сила е всеобхватен Принцип на подобие, позволяващ по всяка следваща качествено-количествена определеност да разпознаваме предната такава, та чак до определеното изходното начало.  

Елементите на светлинния сигнал, включително и неговата скорост на разпространение (с), зависят и се определят единствено от еднородните силови характеристики на тази полева материя. Ето защо скоростта на светлината е постоянна и представлява горна граница на скоростите, която не се влияе от никакви, извън средата, условия и предпоставки, независима е от движението на телата-координатни системи, не може да има стойности по-малки от (с) и няма как нито да се надвиши от каквито и да е конвенционални скорости, нито да се сборува с тях.   

В тази връзка, ето резултатите от така нареченото събиране на скорости при три характерни опита със светлинни сигнали (където (с) е скоростта на светлината, (v) е скоростта на Земята, а при Физо – скоростта на водата в тръбите, (u) е общата скорост):                                                                                                                      Наблюдение на Рьомер:  u=с–/+1.v

Опит на Физо:   u=с–/+0,43.v 

Опит на Майкелсон:  u=с–/+0.v

Важно е да повторя, че това сумиране е привидно. Понеже възприемаме Земята като неподвижна, притуряме нейната скорост към скоростта на светлинния сигнал. Но, за разлика от класиката, тук знакът (–) се получава при една и съща посока на скорости (с) и (v) (когато Земята бяга от сигнала), а знакът (+) – при противоположни посоки (когато Земята пресреща сигнала). Както се вижда при Рьомер и Физо, пътят на отиване на сигнала не е равен на пътя на връщане. Можем да предположим, че положението при Майкелсон е същото, но в скрит вид (Вторият постулат е плод на въображението). Сега да премина към решаване на задачата за събиране на скорости. За сравняемост и тук ще следвам буквално постановката на Теорията: 

„§5. Теорема за събиране на скорости

Нека в система К",  движеща се със скорост v по оста Х  на система К , се движи точка съгласно уравнението: x"=w.t", където  w е постоянната скорост на точката. Да намерим движението на точката относно система К.“ 

В цитирания текст ще сменя само движещата се точка с тяло с маса m_c (понеже физиката не е математика). Веднага искам да обърна внимание, че скоростта (v) на движение на система К" спрямо неподвижна система К и скоростта (w) на движение на тялото относно движещата се система К" не са равнопоставени. От която и да е система да се погледне, скоростта (v) изглежда еднакво, е една и съща, съгласно израза: v=x/t=(x"/N)/(t"/N)=x"/t". В този смисъл, скоростта (v) има статут на абсолютна. Докато скоростта (w) е допълнително относително движение в система К". Ето защо абсолютна скорост (v) и относителна скорост (w) не могат да се събират директно в резултантна скорост (u). За да се реализира такова математическо действие, относителната скорост (w) първо трябва да се приведе към състояние на абсолютна, трябва да се абсолютизира.

Тази постановка досущ отговаря на опита на Физо. В нея лабораторията е система К . Светлинният сигнал е система К", която се движи относно лабораторията със скорост (v) (около 220000 км/сек във вода). А тялото е водата, движеща се спрямо сигнала със скорост (w) (същото е при движението на Земята-система К", с абсолютна скорост (v) спрямо Слънцето-система К, плюс движението на градския автобус спрямо Земята с относителна скорост (w)).    

И така, оформят се две сигурни опорни точки: От една страна, скоростта (v) , като абсолютна, ще участва в сбора без изменения, в пълен размер, а от друга, енергията на тялото в неподвижната  система К не може да надвишава стойността Е=m_c.с², независимо в какви сборни движения участва то. 

Тогава от скоростта (v) ще е налице кинетичната енергия Е_К=1/2m_c.v², откъдето за потенциалната енергия Е_Р мога да напиша израза: Е_Р=m_C.с² - 1/2m_c.v²  ,  съответно, Е_Р=m_c.с²(1- v²/ c²)^1/2 . Или потенциалната компонента на масата на тялото m_P1 ще бъде m_P1=m_C(1- v²/ c²)^1/2  , съгласно зависимостта Е_Р/m_P1=с². В същото време тялото има скорост (w) в система К", която явно ще увеличи абсолютната му скорост (v) до някаква по-висока стойност (u) и, следователно, ще доведе до допълнително смаляване на гореизведената потенциална енергия, респективно, потенциална маса (явяваща се негова пълна маса в система К"). При това положение, крайната величина m_P2 на въпросната потенциална маса може да се представи както чрез скоростта (u) като: m_P2=m_C(1- u²/ c²)^1/2 ,  така и чрез скоростите (w) и (v) като: m_P2=m_P1(1- w²/ c²)^1/2  или  m_P2=m_C(1- v ²/ c²)^1/2.(1- w²/ c²)^1/2 .             

След приравняване на двата равностойни израза за m_P2 и извършване на съответните математически действия, се получава зависимостта: u²=v²+w²(1- v²/с²). Всъщност, това е зависимост на кинетичните енергии от скоростите на движение на тялото. Същата геометрично представлява правоъгълен триъгълник с хипотенуза скоростта (u) и катети скоростта (v) и скоростта w(1- v²/ c²)^1/2.  При  скорост (v), близка до скоростта на светлината (с), какъвто е случаят при опита на Физо, катетът w(1- v²/ c²)^1/2 става толкова малък, че може да се премине към линейната форма на събиране на скоростите: u=v+ w(1- v²/ c²)^1/2 . А за минимизиране на допуснатата грешка, катетът w(1- v²/ c²)^1/2  допълнително се намалява до вида  w(1-v²/с²), така че окончателно се получава: u=v+w(1v²/с²). 

Именно до тази формула  стига и опитът на Физо. В нея относителната скорост (w) на водата e превърната в абсолютна чрез коефициента на потенциалност (1-v²/с²) (всъщност (1- v²/ c²)^1/2 ). 

 Подобните чисто физически начини на водене на обясненията и тяхната еднозначна разбираемост идват от формираната среда на качествена и количествена определеност, съответстваща на реалността. На този фон насладата и гордостта, които физическият социум изпитва от практикуваното повече от век безпрецедентно насилване на разума, започват все по-ясно да изпъкват като извратени…защото става въпрос за нарушаване на природни закони, за обиждаща човешкия интелект противоестественост. Незаконно е и съзнателното спиране на новите идеи чрез поставянето им в изолация. Всеки знае, че карането с натиснати спирачки е неправилно, е мъчително трудно и съсипва двигателя, че газта и спирачките трябва да се редуват. В науката липсата на опониране силно затормозява изследванията и е предпоставка за грешки (поради нарушаване Принципа на противоположност). Това от една страна. От друга, откритите научни форми на противопоставяне, ако щете, на съпротива срещу новото, са жизнено важни за напипването и по-бързото напредване по верния път. Тяхното игнориране, както в случая със Специалната теория, води Познанието към катастрофално кланяне пред съмнителни априорни постулати, очевидно неразрешими парадокси и отявлени чудеса. Към обявяване за велико на всяко „постижение“, успяло да прекрачи границите на качествената и количествена определеност и затова неразбираемо, необяснимо.  Докато истината е, че продукция, с елементи на неопределеност, е псевдонаучна. 

 Такава е и целта на изложението. Да покаже като неоспорим факт: Първо, че заобикалящата ни Обективна реалност е качествено и количествено определена. Второ, че въпреки че не сме в състояние с абсолютна точност да познаем тази определеност, самото й наличие позволява на нашата сетивна система, респективно, на нашето съзнание да изработи с максимално приближение нейно количествено и качествено определено копие. И трето, тъй като това количествено и качествено определено копие е Познанието ни за Обективната реалност, то всички наши научни достижения трябва да могат да се излагат в нагледни представи по реда на една единствена логика и с обикновени изразни средства, т.е. в порядъка на напълно разбираемите похвати и умозаключения на здравия разум. Още повече, че ходът на Познанието държи посока от сложното към простото (от момента на кипящо многообразие, в който се появява съзнанието, към едната тривиална, двуделна структурна клетка на началото, т.е. обратна на тази на развитие на материята). При това, благодарение на действието на Принципа на определеност (Принципа на противоположност) и произтичащия от него Принцип на подобие, същият този здрав разум е с възможности, по стъпалата на своеобразната познавателна стълбица от двойки противоположности, да слезе до самото това елементарно, материално-идеално дъно на материята, което е същностната изходна база и неизбежен генетичен модел на всичко съществуващо.

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2022 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2022)