В памет на Михаил и Екатерина!
Намирам за редно още в началото да уведомя корифеите на съвременната физика, че настоящото изложение не вещае нищо добро за техните релативни възгледи! Чакат ги повече от тежки изпитания!!
Вижте каква извъртяна наопаки ситуация! Де факто Специалната теория е хипотеза, решаваща едни проблеми, но създаваща други. Противно на научната практика обаче, физиката веднага се прехласва по нея и я признава изцяло, без много-много да й придиря за доказателства, експериментални потвърждения, покриване на общодисциплинарни изисквания и прочие. А изказванията в посока безразсъдството на ред нейни изводи само втвърдяват до екзалтация физикалното мислене, с алюзията, че не всекиму е дадено да може да вникне в тънкостите на релативните явления. Така, вместо Теорията да не знае мира в защита на своите "достижения", тя доволно мързелува в комфортното си ложе, а новите научни стилистики стоят в немилост, длъжни неуморно да търсят улики срещу нея. И десетките намерени все са недостатъчни за изумелите й гардове, прилагащи безцеремонно противната тактика на голото отричане "ТСБз" (Това Си Баба знае, Това Си Бае).
Както и да е... Вече съм готов детайлно да подхвана "неземната красота" на Втория постулат. Трябва да стане съвсем ясно, че същият мистифицира реалността, а не изразява някаква нейна завоалирана тънкост, както се опитват да ни внушат.
За целите на предстоящия анализ ще извадя дефиницията на Постулата отново директно от оригиналната статия (А. Айнщайн – Към електродинамиката на движещи се тела, 1905, http://www.fourmilab.ch/etexts/einstein/specrel/www/):
В предисловието: "...в пустота светлината винаги се разпространява с определена скорост с , не зависеща от състоянието на движение на излъчващото тяло".
В § 2: Всеки лъч светлина се движи в "покоящата се" координатна система с определена скорост с, независимо от това, дали този лъч светлина се изпуска от покоящо се или движещо се тяло.
Нататък ще се уверите, че тези два-три реда неясни изрази са, на практика, изстрелян в научното пространство с карнавална лекота, зрелищен фойерверк от непонятно смесени твърдения. Гилдията обаче примира от възхищение. За нея в съчетанието няма никаква аномалия и постулатът си е напълно разбираем.
Два-три реда...а колко писане следва по тях. Още повече, че споменатите пазители с годините обяснимо са отвикнали от по-едри мисловни хапки и, значи, всичко, което им се поднася, трябва да е съвсем сдъвкано. Но изясняването на истината в едно ответно "бум-тряс" си заслужава усилията (ще го реализирам на кратки абзаци).
Всъщност, като казах, че в лансираните текстове няма никаква тънкост, може би не се изразих съвсем точно. В тях наистина има една такава и тя е от решаващо значение за вникване в смисловия лабиринт на Втория постулат. Затова е добре още тук да я представя под формата на насочваща индикация, както следва:
В изказаните априорни твърдения всичко би било логично и съвсем наред, ако беше указано какво означава термина "пустота" и, ако определението "покояща се" не беше поставено в кавички.
Сега да карам по ред. Обръщам внимание, че и до днес физиката не е наясно по въпроса с пустотата и покоя. Въпреки това спокойно строи своите оценки върху тези понятийни неопределености. Това, безспорно, е антинаучна практика. Същата тръгва от появата на авангардните релативни представи, от свободата им да крачат отвъд логичното. Но отритнатата логика непрестанно се изпречва на пътя им, а именно:
Нееднократно съм посочвал, че движението (в случая, на светлината), няма как да се дефинира като сама страна. Няма как да се самоопредели – от себе си за себе си. За проявяването му има един единствен начин – да изпъкне, поставено на фона на покоя като негова противоположност. Видно и от цитатите, тъкмо това се получава. Покоят, в качеството си на обективна предпоставка, не може да се избегне. В очите на Айнщайн обаче същият е само измамна човешка представа, помощен израз, измислен за удобство.
Ще вметна, че диалектико-материалистическата философия също вижда само движение (Маркс, Енгелс, Ленин). Но с тази разлика, че в него влага съдържанието "вечно движение"="вечно изменение". Т.е., свързва неотменимата диалектика с движението – "всичко се изменя"="всичко се движи". Въпреки това, и на тази трактовка трябва да се гледа като на неправилен опит за осигуряване на диалектически заряд, понеже последният няма от къде да дойде...в нея липсва полярност.
Разбира се, в случая с Теорията, вижданията на автора са едно, а обективните разсъжедния – съвсем друго. Щом светлинният сигнал се движи, значи има предметно, материално съдържание, значи е "нещо". Пустотата обратно, има смисъла на идеално празно, смисъла на "нищо". Щом светлинният сигнал се движи в пустота, значи се движи спрямо нея. А да считаме, че и тя, на свой ред, се намира в някакво движение, че "нищо"-то може да се мести, си е откровено смахнато. Т.е., бих могъл да кажа, че пустотата просто няма как да изразява друго, освен нула движение...да е абсолютно неподвижна. Именно спрямо тази абсолютна долна граница на движение – скорост нула, светлината има всепризнатия статут на абсолютна горна граница – скорост с .
И така, субективното схващане за условност на покоя, е едно от значенията на кавичките. Другото е, че условието "покоящата се система" не визира някаква определена система, а се отнася за всички инерциални системи, независимо че се движат в различни посоки с различни скорости. Сиреч, според Теорията, светлинният лъч се държи абсолютно еднакво във всички системи...необяснимо как. Сякаш, по някакъв неизвестен, скрит механизъм, им отнема движението.
При посочените теоретични представи усещането за деформиране на мисловната среда е почти физически болезнено...за нормалния разум. Но не и за релативистите. Тяхното дълбокомислие изглежда успява да разшифрова неразгадаемото (ще им се). Защото те намират този ред на нещата за формиран точно както трябва...за разбиращ се от само себе си...и нямащ нужда от обясняване (колко удобно)...като тест за умствена зрялост. Налице е непримирима противоположност на възприятията, която от години чака своето вярно, компетентентно разрешаване.
Авторът на Теорията, предусещайки универсалността на скоростта на светлината като гранична стойност, очевидно има интуицията, че трябва да направи нещо с нея, за да си реши задачата. Но не знае точно какво...по какъв начин да извърши прилагането й. И, в неведение как правилно да постъпи, влага своите неаргументирани, априорни представи в цитираната формулировка. Така постига едно изкуствено, словесно нагласяване на нещата, зле работещо и провокиращо насилие над интелекта (релативистите са напълнили учебниците с неточни примери, измайсторени така, че да съответстват на Теорията). А, всъщност, ето в какво се състои този заветен стремеж към ползване на константата с .
В предните статии показах, че скоростта на светлината е жизнено необходима за сравняването на системите в качеството си на единствения, предоставен ни от Природата, абсолютно непроменлив мащаб. Но ползването й за тази цел не е така елементарно, както си го мислят Айнщайн и следовници.
Вселената се състои от безброй системи, движещи се с безброй скорости, в безброй посоки. Обобщено казано, тя представлява динамична, векторна реалност, предполагаща всевъзможни асиметрии. Очевидна нелепост е това неизброимо множество, където всяко нещо е само за себе си, да се обработва с мащаб-отново вектор.
Проницателният поглед върху тази, един вид, хаотична картина подсказва, че тя би била лесна за обхващане, ако всичко в нея беше градация от стационарни скалари. Как обаче динамичната, векторна действителност да се преобразува в стационарна, скаларна (отнася се и за мащаба с)? Очевидно такъв принципен обрат не може да се постигне чисто епистоларно, с указания, ерго, с едните кавички в дефиницията.
Осъзнаването на ситуацията в дълбочина говори недвусмислено, че, за целите на сравняването, е задължително всички системи по някакъв начин да се подведат под общ знаменател. И това няма как да стане другояче, освен посредством целенасоченото им аранжиране. Т.е., чрез подходяща организация на движението на светлинния сигнал, системите трябва да се приведат към една система, което означава да се отиде към тяхното уеднаквяване по същество. Но коя да е тази система?
Разумът подсказва, че това трябва да бъде системата с характеристики "скорост нула", "посока нула". Всеки може да си обясни защо. Сиреч, и тук Природата не е предоставила никакво място за избор, а именно:
За да може скоростта на светлината да изиграе ролята си на всеобщ мащаб, всички системи трябва да се поставят под общия знаменател на покоя, респективно, да се приведат към едната единствена абсолютно неподвижна система – към пустотата.
Именно това привеждане се мъчи да направи Теорията (навсякъде ползва тази система за действителна, а на думи ни уверява в обратното). Но така, както го предлага, чрез чисто дефинитивно изравняване на системите, съгласете се, няма как да стане. Сбъркан е подходът на водене на разсъжденията, което фалшифицира изводите.
Накратко, светлинната скорост в цитатираните изрази е представена като еднопосочно измерена – между две точки в пространството. Докато в поредица статии показах, че Познание в такава отворена конфигурация е обективно невъзможно и като философия, и като физика. Изключение прави само системата в абсолютен покой – пустотата.
Впрочем, иска ми се във всичко казано за тази система най-сетне да бъдат осъзнати доказателствените стойности...да съм убедил аудиторията, че тя е не просто реално съществуваща, а играе ключова роля в развитието на Обективитета. Не по-малко се надявам и пласьорите на зловредната идейна магика да се вразумят...да повдигнат хоризонтите си...в името на научния прогрес. Все пак сме двадесет и първи век.
Така стои въпросът с Втория постулат като смесен физико-философски проблем. Представянето му в тази общност от заключения е необходимо както за цялостната прегледност на решаваната задача, така и за нейното изясняване като конкретна физика.
Ще добавя още, че, преминавайки към чисто физическата страна на изследването, аз също ще се стремя към пълна унификация на системите, ще гоня тяхното виртуално (приведено) стоп-състояние...друг полезен ход няма. Само че ще вървя по верния път.
В изпълнение на задачата ще покажа как Теорията, чрез Втория си постулат, влиза в противоречие със самата себе си – с разбирането за относителност на едновременността на събитията. Така наяве ще излезе причината за несъответствие на Постулата със Съотношението на неопределеност...и нека се види "кой крив, кой прав".
___________________________________________________________
Александър Николов © 2010-2013 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2013)
